Рицарят на Седемте кралства

– Предавам се – едва прошепна драконът с пребледнели устни.

Дънк примига и го изгледа отгоре. За миг не можеше да повярва на това, което чуха ушите му. „Свърши се значи?“ Бавно завъртя глава насам‑натам и се помъчи да види какво става. Процепът на шлема му беше отчасти затворен от удара в лявата страна. Зърна принц Мекар с боздуган в ръка – мъчеше се да си пробие с бой път към сина си. Белор Копиетрошача го задържаше.

Дънк се вдигна на крака, олюля се и задърпа принц Ерион да стане. Напипа връзките на шлема си, отпра го и го захвърли. Заляха го гледки и звуци – пъшкане и ругатни, виковете на тълпата, един жребец изцвили, а друг запрепуска без ездач през полето. Стомана кънтеше в стомана отвсякъде. Раймън и братовчед му се пердашеха пред зрителската трибуна, и двамата спешени. Щитовете им бяха натрошени, зелената ябълка и червената насечени на трески. Един от рицарите на Кралската гвардия изнасяше ранен брат от полето. Изглеждаха еднакви в бялата си броня и бели наметала. Третият от белите рицари беше паднал, а Смеещата се буря се бе притекъл на помощ на принц Белор срещу принц Мекар. Боздуган, бойна брадва и дълъг меч трещяха и дрънчаха, кънтяха по шлем и по щит. Мекар понасяше три удара срещу всеки свой и Дънк разбра, че и това скоро ще свърши. „Трябва да му сложа края, преди още от нас да бъдат убити.“

Принц Ерион изведнъж се хвърли за боздугана си. Дънк го ритна в гърба и го събори по очи, после го сграбчи за единия крак и го повлече през полето. Докато стигне до зрителската трибуна, където седеше лорд Ашфорд, Блестящия принц беше станал кафяв като изпълзял от клозетна яма. Дънк го издърпа на крака, разтърси го и калта опръска лорда и прекрасната девица.

– Кажи му!

Ерион Брайтфлейм, Яркия пламък, изплю трева и пръст от устата си.

– Оттеглям обвинението си.

След това Дънк нямаше ясен спомен дали сам беше излязъл от полето, или с нечия помощ. Болеше го навсякъде, на някои места – по‑лошо, отколкото на други. „Наистина ли съм рицар вече? – помнеше, че се беше зачудил. – Шампион ли съм?“

Ег му помогна да свали наколенниците и предпазителя на шията, и Раймън също така, и даже Пейт Стоманата. Беше твърде замаян, за да може да ги различи. Бяха пръсти, палци и гласове. Пейт недоволстваше.

– Вижте какво е направил с бронята ми! Цялата очукана, смачкана и изподраскана. Защо се ядосвам ли? Ще трябва да я изрежа от него, боя се.

– Раймън – каза припряно Дънк и стисна ръцете на приятеля си. – Другите. Как са? – Трябваше да го разбере. – Умря ли някой?

– Бийзбъри – отвърна Раймън. – Убит от Донел от Дъскъндейл в първата атака. Сир Хъмфри също е тежко ранен. Останалите сме натъртени и накървавени, но нищо повече. Освен теб.

– А те? Обвинителите?

– Сир Вилем Вайлд от Кралската гвардия беше изнесен от полето в безсъзнание и мисля, че счупих няколко ребра на братовчед ми. Надявам се поне.

– А принц Дерон? – изломоти Дънк. – Той оцеля ли?

– След като сир Робин го свали от коня, остана да лежи където падна. Може да е със счупен крак. Конят му го настъпи, докато тичаше из полето.

Колкото и да беше замаян и объркан, Дънк въздъхна с огромно облекчение.

– Сънят му е погрешен значи. Мъртвият дракон. Освен ако Ерион е умрял. Но не е, нали?

– Не е – каза Ег. – Вие го пощадихте. Не помните ли?

– Май да. – Спомените за битката вече бяха объркани и смътни. – В един момент съм като пиян. В следващия толкова ме боли, че знам, че умирам.

Накараха го да легне по гръб и говореха над него, а той зяпаше кипналото сиво небе. Струваше му се, че все още е сутрин, и се зачуди колко дълго е продължила битката.

– Богове милостиви, върхът на пиката е забил брънките дълбоко в плътта му – чу гласа на Раймън. – Ще гангреняса, ако не…

– Да го опием и да излеем в нея нещо врящо – предлагаше друг. – Майстерите така го правят.

– Вино. – Гласът прокънтя някак кухо и метално. – Не масло, това ще го убие, вряло вино. Ще пратя майстер Йормуел да го прегледа, след като се погрижи за брат ми.

Над тях стоеше висок рицар в черна броня, очукана и смачкана от много удари. „Принц Белор.“ Червеният дракон на шлема му беше загубил една глава, двете крила и повечето от опашката.

– Ваше височество – отрони Дънк. – Аз съм ваш човек. Моля ви. Ваш.

– Мой човек. – Черният рицар се подпря на рамото на Раймън, за да не залитне. – Трябват ми добри мъже, сир Дънкан. Кралството… – Гласът му изведнъж прозвуча някак размазано. Може би си беше прехапал езика.

Дънк беше много уморен. Трудно му беше да остане буден.

– Ваш човек – промълви той.

Принцът бавно завъртя глава настрани.

– Сир Раймън… шлемът ми, бъдете така добър. Забралото… забралото е пропукано, а пръстите ми… пръстите ми са като от дърво…

– Веднага, ваше височество. – Раймън хвана шлема на принца с две ръце и изпъшка. – Майстор Пейт, помогнете.

Ниският Пейт Стоманата стъпи на едно столче.

– Смачкан е отзад, ваше височество, откъм лявата страна. Набит е в шийната броня. Добра стомана, да спре такъв удар.

– Боздуганът на брат ми сигурно – отрони Белор завалено. – Силен е. – После изохка. – Това… много странно е, сякаш…