Рицарят на Седемте кралства

Над Ашфордски лъг се възцари дълбока, изпълнена с очакване тишина.

На осемдесет разтега пред тях жребецът на Ерион изцвили нетърпеливо и зари с копита разкаляната пръст. За разлика от него, Гръм беше много спокоен. Беше по‑стар кон, ветеран от петдесет битки, и знаеше какво се очаква от него. Ег подаде щита на Дънк и каза:

– Дано боговете да са с вас, сир.

Гледката с бряста и летящата в небето звезда му вдъхна кураж. Дънк пъхна лявата си ръка през ремъка и стегна пръсти около дръжката. „Друже от дъб и желязо, пази ме здраво или съм мъртъв и обречен съм на ада.“ Пейт Стоманата му донесе пиката, но Ег настоя той да я постави в ръката на Дънк.

От двете му страни приятелите му вдигнаха пиките си и се развърнаха в редица. Принц Белор беше отдясно, а сир Лайънъл отляво, но тесният прорез за очите ограничаваше полезрението на Дънк до това, което бе право напред. Зрителската трибуна бе изчезнала, а също и тълпата, струпана покрай оградата. Съществуваше само разкаляното поле, бялата понесена от вятъра мъгла, реката, градчето и замъкът на север, и принцът на сивия си боен кон, с пламъци на шлема и дракон на щита. Дънк видя как оръженосецът на Ерион му подаде бойното копие, осем стъпки дълго и черно като нощ. „Ще го забие в сърцето ми, ако може.“

Изсвири рог.

За миг Дънк застина като муха в кехлибар, макар че всички коне се движеха. Жегна го паника. „Забравил съм – помисли той в ужас, – забравил съм всичко, ще се посрамя, ще загубя всичко.“

Гръм го спаси. Големият кафяв жребец знаеше какво да прави дори ездачът му да бе забравил. Понесе се в бавен тръс. В този момент обучението на Дънк си каза думата и той докосна леко бойния кон с шпорите и наведе пиката си. В същото време измести щита откъм лявата си страна. Задържа го под ъгъл, за да отклони ударите. „Друже от дъб и желязо, пази ме здраво или съм мъртъв и обречен съм на ада.“

Шумът на тълпата бе като далечен грохот на морски вълни. Гръм се впусна в галоп и зъбите на Дънк изтракаха от устремната бързина. Той изпъна крака надолу, стегна мускулите си докрай и остави тялото си да се слее с движението на коня. „Аз съм Гръм и Гръм е аз, ние сме един звяр, слети сме, едно сме.“ Въздухът под шлема му вече бе толкова горещ, че едва можеше да диша.

В турнирен сблъсък противникът щеше да е от лявата му страна зад преградата на пистата и щеше да се наложи да люшне пиката над шията на Гръм. Под ъгъл беше по‑вероятно дървото да се прекърши при удар. Но играта, която играеха днес, беше по‑убийствена. Без преградите, които да ги разделят, конете препускаха право един срещу друг. Огромният черен жребец на принц Белор беше много по‑бърз от Гръм и Дънк го зърна за миг през процепа за очите как профуча с грохот напред. По‑скоро усети, отколкото видя другите. „Те не са важни. Само Ерион е важен, само той.“

Впери очи във връхлитащия дракон. Пръски кал хвърчаха назад изпод копитата на сивия жребец на принца и Дънк видя разширените ноздри на коня. Черното копие все още бе под ъгъл нагоре. Рицар, който държи копието си високо и го снишава в последния миг, винаги рискува да го наведе твърде много, беше му казвал старецът. Дънк насочи своя връх право в гърдите на принца. „Пиката ми е част от ръката ми – каза си. – Моят пръст, дървен пръст. Трябва само да го докосна с дългия си дървен пръст.“

Постара се да не гледа острия железен връх на черното копие на Ерион, който ставаше все по‑голям с всяка крачка. „Дракона, гледай дракона!“ Големият триглав звяр покриваше щита на принца, червени криле и златен огън. „Не, гледай само натам, където искаш да удариш“, спомни си изведнъж, но пиката му вече бе започнала да се отклонява настрани. Дънк се опита да я изправи, но вече бе късно. Видя как върхът й удари щита на Ерион, как порази дракона между две от главите му и откърти бучка нарисуван пламък. Приглушено изпукване и Дънк усети как Гръм подскочи под него, разтреперан от силата на сблъсъка, а миг след това нещо се натресе в хълбока му с ужасна сила. Конете връхлетяха един в друг неудържимо, изтрещя броня, Гръм се олюля и пиката на Дънк изпадна от ръката му. След това вече беше подминал противника си, вкопчен в седлото в отчаяно усилие да се задържи. Гръм залитна настрани в хлъзгавата кал и Дънк усети как краката му се плъзнаха. Пързаляха се, завъртяха се, а след това задницата на жребеца тупна силно на земята.

– Горе! – изрева Дънк и изрита с шпорите. – Горе, Гръм!

И старият боен кон успя някак да се задържи на краката си и се изправи.