Рицарят на Седемте кралства

Пъпешите, Бобовете и Ечемиците слушаха всичко. Всичките им храбри приказки се бяха издухали, нищо, че вятърът отдавна беше спрял. Стояха, стиснали наострените си пръти, гледаха Дънк и Бенис и се споглеждаха.

– Тези хорица нищо няма да свършат – каза Дънк и кимна към дрипавото войнство на Озгри. – Рицарите на Червената вдовица ще ги накълцат на парчета, ако ги оставиш на открито, а копията им не вършат никаква работа вътре в кулата.

– Могат да хвърлят едно друго от покрива – каза Бенис. – Треб го бива в хвърлянето на камъни.

– Може да хвърли някой и друг камък, сигурно. Докато някой от стрелците на Вдовицата не го промуши с метална стрела.

– Сир? – Ег застана до него. – Сир, ако ще тръгваме, да го правим веднага, да не дойде Вдовицата.

Момчето беше право. „Забавим ли се, сме в капана.“ Все пак Дънк се поколеба.

– Пусни ги да си ходят, Бенис.

– Какво, да разпусна храбрите ни момци? – Бенис погледна селяците и се изсмя с магарешкия си рев. – Да не е посмял да мръдне някой оттук. Ще изкормя всеки, който се опита да бяга.

– Пробвай и ще те изкормя аз. – Дънк извади меча си. – Вървете си вкъщи, всички. Вървете си в селата и вижте дали пожарът е пощадил домовете и посевите ви.

Никой не помръдна. Кафявият рицар го зяпна онемял.

– Вървете си – обърна се Дънк отново към селяците. Сякаш някакъв бог сложи думите в устата му. „Не е Воинът. Има ли бог за глупаци?“ – Вървете си! – Този път го изрева. – Вземете си копията и щитовете, но си вървете , иначе няма да видите утрешния ден. Искате ли пак да целунете жените си? Искате ли да прегърнете децата си? Вървете си вкъщи! Оглушахте ли всички?

Не бяха. Настъпи бясна суматоха и пилците се разхвърчаха по двора. Роб Големия сгази една кокошка, когато хукна да бяга, а Пейт за малко щеше да изтърбуши Уил Боба, щом се препъна в копието си, но се разбягаха. Пъпешите тръгнаха на една страна, Бобовете на друга, Ечемиците – на трета. Сир Юстас им крещеше отгоре, но никой не го слушаше. „Глухи са поне за него“, помисли Дънк.

Докато старият рицар излезе от кулата си и се затътри надолу по стъпалата, сред пилците бяха останали само Дънк, Ег и Бенис.

– Върнете се – викна след бягащото си войнство сир Юстас. – Не съм разрешил да си ходите. Не съм ви разрешил!

– Няма смисъл, милорд – каза Бенис. – Отидоха си.

Старецът се обърна към Дънк, мустакът му затрепери от гняв.

– Нямаше право да ги отпращаш. Нямаше право! Аз им виках да спрат! И ти забраних да ги отпращаш.

– Не сме ви чули, милорд. – Ег си свали шапката и я размаха, за да развее пушека. – Кокошките кудкудякаха много силно.

Старецът седна на най‑долното стъпало.

– Какво ти предложи оная жена, за да ме предадеш? – попита с разтреперан глас. – Колко злато ти даде, за да ме предадеш, да отпратиш момчетата ми и да ме оставиш сам тук?

– Не сте сам, милорд. – Дънк прибра меча си. – Спах под покрива ви и ядох от яйцата ви тази сутрин. Все още ви дължа малко служба. Няма да се изсуля, подвил опашка. Мечът ми още е тук. – Потупа дръжката.

– Един меч. – Старият рицар бавно се изправи. – Какво може да направи един меч срещу онази жена?

– Да се опита да не я пусне в земята ви, първо. – Не беше толкова уверен, колкото прозвуча.

Мустакът на стария рицар трепваше при всеки поет дъх.

– Да. По‑добре да си идеш храбро, отколкото да се свиеш зад каменни стени. По‑добре да умреш лъв, отколкото заек. Ние бяхме Пазителите на Северните покрайнини хиляда години. Трябва да си взема бронята.

– Не знаех, че имате опашка, сир – подметна Ег.

– Да те перна през ухото ли искаш? – Дънк му се намръщи.

– Не, сир. Искате ли бронята си?

– Да. И още нещо.

Стана дума сир Бенис да дойде с тях, но накрая сир Юстас му заповяда да остане и да пази кулата. Мечът му нямаше да е от голяма полза срещу неравната сила, пред която сигурно щяха да се изправят, а появата му щеше да разпали гнева на Вдовицата още повече.

На кафявия рицар не му трябваше много убеждаване. Дънк му помогна да разхлаби железните клинове, които крепяха най‑горните стъпала. След това Бенис се качи, развърза старото конопено въже и го задърпа с все сила. Дървеното стълбище се люшна нагоре със скърцане и остави десет стъпки въздух между горното каменно стъпало и единствения вход на кулата. Пилците трябваше сами да се грижат за себе си. Яхнал долу сивия си кои, сир Юстас извика:

– Ако не се върнем до залез‑слънце…

– … ще препусна за Планински рай, милорд, и ще кажа на лорд Тирел как оная жена е изгорила леса ви и ви е убила.

Дънк подкара след Ег и Майстер надолу по хълма. Старецът ги последва; бронята му тихо подрънкваше. Вдигна се вятър и наметалото му заплющя.