Робинята

Застанала отдолу, Миранда вдигна очи и видя как любовникът й увисна. Пръстите й си

играеха нежно с клитора й. Когато въжето се стегна докрай около врата на младежа, той се

изпразни мигновено и умря. Миранда свърши в същия миг и се отдръпна от гърчещия се

труп. Задоволена, тя преряза въжето и остави трупа да падне на земята, откъдето щяха да го

приберат хората на съдията. Единственият звук, който се чуваше, бе тананикането на

господин Меридаун.

НЕИЗЛЕЧИМ РОМАНТИК

ЛИЗАБЕТ САРАЙ

Несъмнено тя е идеалната робиня.

Би трябвало да го знам. Обучил съм половин дузини робини през последните двайсет

години и съм си играл поне с още петдесет.

Сигурно ще се учудите, че това е възможно в Минеаполис, в общността, която спазва

закона и редовно ходи на църква.

Но защо да лъжа? Отдавна вече не ми е нужно да се доказвам. Тук си имаме нашата

собствена извратена общност, невидима за хората, които не искат да ни видят, очевидна за

посветените, които познават знаците.

Като нашийника на Илза. Ако не си един от нас и го забележиш, ще си помислиш, че е

от онези колиета, популярни сред почитателите на Бритни Спиърс. Плитка от черна кожа,

украсена с малки диаманти. Вероятно ще очаквате и същата диамантена обица на пъпа й.

Но ако наистина внимавате, ще забележите нещо необичайно в начина, по който Илза я

носи. Тя държи главата си високо, гърбът й е изпънат, а грациозният врат — протегнат

напред. Носи нашийника си като почетен медал. Разбира се, той си е такъв. Това е

подаръкът ми за нея след една година служба при мен. Истината е, че тя ми прави подарък

като го носи и ми показва пълното си подчинение.

Илза никога не го сваля. Светлината на свещите го кара да блести сега, докато

разглеждам красивото й голо тяло. Китките й са вързани с въже, закачено към кука на

тавана. Няколко златисточервени кичура са се измъкнали от шнолата и падат по гърба й,

контрастиращи с тъмночервеното на белезите, оставени от камшика ми по нежната й плът.

Бялата й кожа е зачервена и изпотена. Коленича зад нея и облизвам солената капка от гърба

й. Илза потръпва от удоволствие при докосването ми. Награждавам я, като разтварям бузите

на дупето й и облизвам ануса й. Той е все още разширен и влажен от лубриканта и спермата

ми. Тя не може да се сдържи и набутва задник в лицето ми, за да ме покани по-дълбоко в

себе си. Отдръпвам се и я плясвам силно.

— Не ти ли казах да стоиш мирно? — изръмжавам.

И двамата знаем, че гневът ми е престорен.

— Да, господарю — промърморва тя. — Съжалявам. Трудно е, когато ме докосваш.

— Добре обучената робиня знае как да се контролира.

Не й казвам, разбира се, че тя е идеалната робиня.

— Очевидно имаш нужда от наказание. Обърни се.

Застанала на пръсти, с пръчката за разширяване между глезените й, тя успява да се

завърти с лице към мен. Очите й са сведени надолу, а дългите й черни мигли, толкова

различни от златисто-червената коса, хвърлят сенки по бузите й. Устните й са разтворени, а

дишането — ускорено.

Искам да я плесна с камшика по пищните гърди, блестящи на светлината на свещите, но

вместо това започвам да я целувам. Тя ми позволява да й се насладя и не се съпротивлява.

Свещи и целувки. Може да съм гаден стар господар, но все пак съм неизлечим

романтик.

Вярно е, че никога не съм виждал толкова пълно подчинение като това на Илза.

Намирам го дори леко страшно. Тя ми повтаря, че би направила всичко за мен и почти й

вярвам. Сигурен съм, че си има лимити, всеки ги има. Това е същността на садомазохизма.

Но още не съм открил нейните.

Използвал съм всякакви видове камшици и хилки, щипки за пране и скоби,

електричество и горещо олио. Завързвал съм я гола на балкона през януари. А не забравяйте,

че сме в Минесота. След десет минути, бледата й кожа посиня. Но тя не се оплака и не

използва спасителната дума. Побързах да я вкарам в апартамента, да я увия в одеяла и да я

натъпча с горещ чай и бренди. А обожанието в очите й не угасна и за миг.

Споделял съм я по време на купони и съм наблюдавал как приятелите ми я бият и чукат

в задника. А след това тя беше по-нежна и внимателна към мен, откогато и да било преди.

Никога няма да забравя вечерта, когато поканих две от изгряващите звезди в общността ни,

господар Акула и господарка Валънтайн, да дойдат да я изпробват. Те бяха много груби с

нея. Направиха й клизма и я биха с пръчка, Акулата я чука с юмрук, а Валънтайн се изпика

върху нея. След всичко това Илза бе наранена и изтощена, но очевидно в блажено състояние.

— Знаеш, че винаги можеш да ги спреш, Илза — казах й по-късно. — Те знаят

спасителната ти дума и ще я зачетат.

— Но, господарю — промърмори тя сънливо, — исках да ти доставя удоволствие.

И, разбира се, тя ми доставя безкрайно удоволствие. Понякога не мога да повярвам на

късмета си да спечеля предаността на този приятел/робиня, която би могла да избере по-

млад, хубав и енергичен господар.

Често осъзнавам, че във връзката ни има нещо нередно, а и нещо липсващо. Но мислите

за това предизвикват неприятни тревоги, смътни, но досадни.

Сега мисля за нея, докато отпивам капучино от „Старбъкс“ и се опитвам да чета