Рожденичката

Затварям вратата, изтичвам надолу по стълбите, подминавам семейните снимки на стените, на повечето от които ме има и мен, и прекосявам кухнята в посока на пералното помещение. Вземам плетения кош от сушилнята и излизам на двора. Дъждът е слаб, но удря по гърба ми като куп стрелички, остри и бързи. Изтичвам до простора и започвам да събирам плажните кърпи и всички останали дрехи, които Джордан искаше да изперем в последния момент, за да ги приберем в куфарите. Сигурно вече сме приготвили достатъчно за екскурзията на север, но за мой късмет, когато стигнем до къщичката на езерото, тя ще ми е ядосана в продължение на две седмици, защото я няма другата ѝ розова риза, която подхожда по-добре на кецовете, които си е купила на онази екскурзия.

Опразвам простора, натиквам щипките в торбата и занасям кошницата обратно вътре. Отварям сушилнята, натиквам всичко в нея и я пускам, като предварително се уверявам, че ще е приключила, когато се събудим сутринта.

Качвам се обратно горе, затварям вратата на спалнята ни и се пъхам обратно в леглото, а Джордан веднага ме усеща в съня си и се сгушва в мен. Обвивам я с ръка.

— Всичко наред ли е? — пита тихо.

— Аха. — Целувам я по челото и ни завивам. — Заспивай. Утре е важен ден.

— Знаеш, че не мога да спя по време на гръмотевични бури.

Гърдите ми се разтрисат от смях, защото е голяма лъжкиня. Няма никакъв проблем да заспи по време на буря, когато е в нашето легло. Спи като труп до мен и аз много се гордея с този факт.

Внезапно ми се приисква да видя лицето ѝ, затова се пресягам със свободната си ръка, вземам кибрита, драсвам една клечка и запалвам свещта на нощното шкафче. Духвам клечката и стаята се озарява от мека светлина, после поглеждам надолу към лицето ѝ, все още в сянка, но сега се вижда доста по-добре.

Миглите ѝ са дълги, а кожата — прекрасна. Виждам розовите устни, които съм целувал хиляди пъти в продължение на хиляди часове. Тялото ѝ, което обичам от десет години по милион различни начини. Човек би си по мислил, че вече съм свикнал с нея, но членът ми започва да се надървя само от мисълта как отново ще се качи върху мен.

Главата ѝ се надига и тя се оглежда стреснато.

— Ох, дрехите — възкликва.

— Прибрах ги — казвам ѝ и я потупвам по крака, за да се успокои. — Не се притеснявай.

Тя се отпуска, кимва и се прозява едновременно.

— Децата добре ли са? — пита и отпуска глава обратно върху гърдите ми.

— Аха. Спят като пънове.

Разтривам гърба ѝ, опитвайки се да я успокоя, за да заспи отново, когато усещам крака ѝ върху моя. Стискам зъби, а топлината между бедрата ѝ се прехвърля върху моите. Слабините ми пулсират.

— Нервна ли си? — прошепвам.

— Малко.

Утре ще изнася презентация на откриването на ботаническата градина, която проектира за новия музей в Рокфорд. След колежа няколко години работи във фирма, но миналата година реши да си основе собствена. Музеят беше първият ѝ голям самостоятелен проект и не само че клиентите останаха изключително доволни от работата ѝ, но тя ѝ донесе още няколко проекта. Жена ми е истински творец.

Който мрази да говори пред публика, така че мисля, че утрешната презентация ще бъде болезнена, но кратка.

— Просто недей да забравяш. — Целувам косата ѝ. — Че след това ще се качим в колата и ще тръгнем на път.

Ръцете ѝ се стягат около мен.

— Нямам търпение.

След презентацията ще отидем в Минесота, където сме наели къща на езерото за две седмици. Сестра ѝ Кам и последното ѝ богато гадже също са наели къща наблизо и ще вземат сина ѝ със себе си, така че ще имаме компания, когато почувстваме нужда от такава.

И някой, който да се грижи за децата, когато не почувстваме.

Пръстите ѝ се плъзгат надолу по гърдите ми и тя прокарва леко нокти по корема ми. Тялото ми започва да оживява, не мисля, че ще успея да заспя, докато не го изкарам от системата си.

— Е, значи вече си будна? — дразня я.

Тя кимва.

— Ти?

— Трудно ми е да спя, докато правиш така.

Тя се разсмива и се надига, плъзга крак върху тялото ми и после ме яхва.

— О, прекрасно.

Съблича тениската презглава и аз веднага докосвам корема ѝ, усещайки хълмчето, където се намира синът или дъщеря ми.

Джордан ми се усмихва самодоволно, накланя игриво глава и аз все още виждам онова момиче, което пълзеше по пода в киното, всеки път, щом я погледна. Тя ме заплени още тогава.

— Обичам те — казвам ѝ.

Тя се навежда над мен и ме поглежда в очите, а ръката ми се насочва към гърдата ѝ.

— О, почакай. — Надига се и се навежда над шкафчето, за да духне свещта.

— Не, остави я — изпъшквам и движа хълбоци, за да се приближа към нея. — Искам да те виждам.

Поглежда надолу към мен.

— Заключи ли вратата?

Правя физиономия.

— Мамка му.

Защо винаги забравям за това? През повече от половината от живота си съм имал деца.

— Не можем да им позволим да гледат, нали? — скарва ми се тя с усмивка.

После се навежда отново назад, затваря очи, замисля се за миг, отново ги отваря и внимателно духва свещта. В стаята притъмнява, остава само лунната светлина, която кара дъжда да блести върху стената, и виждам как фигурата на Джордан отново се надвесва над мен.