Рожденичката

— Поне едно? — казвам плахо. — Става ли?

Разбирам, че за него би било трудно да започне отначало, но много бих искала да му родя дете.

Рано или късно.

За моя изненада той почти не се колебае, преди да кимне.

— Няма проблем — отвръща. — Но не трябва да отлагаме твърде дълго или на вечерята по случай завършването му ще получа отстъпка за пенсионери.

Избухвам в смях.

— Но нека първо завършиш — казва ми — и след това да го планираме, става ли?

— Добре.

Сядам на мястото си и събувам калните ботуши, хвърлям ги в ремаркето при ризата на Пайк, после свалям шапката си и косата пада около лицето ми.

— Знаеш ли… — започвам. — Малко съм нервна.

— Така ли?

Клатя глава и цъкам с език.

— Ще се омъжа за по-възрастен мъж с толкова много опит…

Той се приближава до мен, хваща ме за хълбоците и ме придърпва към края на седалката и по-близо до себе си. Прокарвам ръка нагоре по голите му гърди.

— Няма нужда съпругата ми да знае какво харесват другите мъже — заявява. — А само какво харесвам аз.

Веждите ми се стрелкат нагоре, хрумва ми идея. Бавно разкопчавам карираната риза, която нося, и виждам как очите му се оцъклят, когато осъзнава, че нямам нищо под нея. Отварям я леко и приканвам очите му да се спрат върху голите ми гърди.

— А какво харесваш? — дразня го както онази вечер в кухнята, когато сложих лейкопласт на пръста му.

Погледът му е фиксиран върху гърдите ми и оставям ризата да падне надолу по ръцете ми, а зърната ми се втвърдяват от хладината на дъжда.

Снишавам гласа си до шепот.

— Мисля, че имам нужда от повече практика.

Очите му потъмняват и се изпълват с желание, докато гледа нагоре към мен. Набира се на стъпалото, гмурка се в пикапа, по-далеч от дъжда, а тялото му поляга върху моето. Отпускам се върху седалката и разтварям крака за него, докато се мъча да разкопчая колана му.

Устните ни са застанали неподвижно едни над други.

— Всичко, което поиска рожденичката — прошепва.

Епилог Пайк

Девет години по-късно

Тътенът на гръмотевицата пронизва тишината, аз примигвам и се събуждам, докато светкавицата осветява стаята. Въздишам и потърквам очи с палец и показалец.

Още дъжд, проклет да е.

Не. Не е моя работа да се тревожа за това през следващите две седмици, така че няма. Дъч ще се справи. (Трябва да вярвам в това.)

Двамата с Джордан заминаваме сутринта, а той ще ръководи работата, докато ме няма. Обещах на нея и на момчетата пълното си внимание, докато сме далеч от къщи, но тя също трябва да остави лаптопа си и да не се опитва да работи тайно. Нейният проблем обаче е, че работата ѝ е хоби, така че не ми беше приятно да я моля да се откаже от нещо, което обича, за толкова дълго.

Но тя е права. Децата трябва да свикнат да ни виждат, без да сме заровили очи в някой екран.

Обръщам глава и поглеждам към нея. Свила се е от своята страна на леглото, носът и устните ѝ са заровени в ръката ми, а едната ѝ ръка е отпусната върху гърдите и рамото ми. Косата ѝ с дължина до раменете е разпиляна върху горната част на възглавницата и аз се навеждам и издърпвам чаршафа върху голите ѝ крака и белите бикини. Облечена е в жълтата тениска, която си купи по време на медения ни месец в Мексико, и все още не ѝ личи, че е бременна в четвъртия месец с второто ни дете. Първото, Джейк, спи в стаята си надолу по коридора. Джейк Райън Лоусън. Кръсти го на някакво момче от осемдесетарски тийнейджърски филм, но не го разправям на хората. Тя може да им каже, ако иска, но аз няма да го направя.

Отпускам ръка върху бедрото ѝ и се взирам в тавана.

На четиресет и осем съм. Каква работа имам с шестгодишен син и още едно хлапе напът?

Но мамка му, щастлив съм.

Дъждът потропва по стъклата на прозорците и усещам спокойното дишане на Джордан до мен. Затварям очи. Моя. Моята къща, моята съпруга, моето семейство… всичко това е мое. Понякога така се изумявам какъв късмет извадих, че не мога да приема, че всичко това е истинско. Все още не мога да спра да я прегръщам, когато е наблизо, или да не се вълнувам, когато си лягам вечер, защото знам, че най-накрая ще останем насаме.

Внезапно си спомням за прането, което се суши на двора, надигам се и скачам от леглото.

— Мамка му — измърморвам и обувам домашните си панталони.

Излизам от стаята, тръгвам по коридора, спирам пред вратата на Джейк и тихо я открехвам. Той спи на леглото си, а синът на Коул, Паркър, също е полегнал до него. Двамата са се оплели в паяжина от ръце и крака и аз се засмивам тихо. Обяснихме им, че Джейк е брат на Коул, което значи, че е чичо на Паркър, но им е трудно да го осъзнаят, защото са на еднаква възраст.

Обаче гърдите ме стягат всеки път, когато ги видя така. Синът ми и внукът ми са като братя и на мен наистина не ми пука, че на другите им изглежда странно, защото сме щастливо семейство.

Коул се запозна с жена си Котори, докато беше разквартируван в Окинава, и двамата в момента са на някакъв конгрес в Лос Анджелис, на който я е изпратила компанията ѝ. Поканихме Паркър да поседи при нас няколко седмици, за да могат двамата да отидат сами.