Рожденичката

— Скъпа — прошепва той, а ръцете му се тресат. — Надявам се, че ме обичаш, защото аз те обичам като луд и ще те искам до края на живота си. Опитах се да стоя далеч от теб, защото си мислех, че това е правилното нещо, но не мога, мамка му. Нуждая се от теб и те обичам. Такъв късмет няма да ме споходи втори път и няма да сглупя отново. Обещавам.

Брадичката ми потреперва, нещо напира в гърлото ми и се опитвам да го задържа вътре, но не мога. Лицето ми се сгърчва, разплаквам се и се извръщам от него. Сълзите ми текат като някакъв проклет водопад. Мразя го. Мразя го, мамка му.

За секунда той обвива ръце около мен, прегръща ме изотзад и заравя лице в шията ми.

— Съжалявам, че ми отне толкова дълго — прошепва в ухото ми.

— Наистина — изплаквам. — Отне ти твърде дълго.

— Ще ти се реванширам. — Обръща ме и хваща лицето ми, притиска устни до ухото ми. — Обещавам.

Прегръща ме известно време, а гордостта ми нашепва да не се предавам. Да не се сближавам с никого и да не давам повече никакви втори шансове.

Но не съм съвсем сигурна, че не бих направила същото на негово място. Коул, Линдзи, Шел, сестра ми, Дъч, целият квартал… ще ни одумват. Някои от тях ще го съдят. Страхът му е оправдан.

Но те не знаят. Не знаят какъв късмет имаме и колко е хубаво.

Обичам го.

Отскубвам се и избърсвам сълзите си от тениската му.

— Не съм слагала снимките ти на грешните места — казвам му. — Слагах ги там, където им е мястото.

Той се разсмива, избърсва сълзите от лицето ми и ме придърпва към себе си, за да ме целуне. Всичко ме връхлита отново като порой — устата му, нежна, но силна, вкусът му — и отвръщам на целувката му, надигам се на пръсти, за да я засиля.

— Стая ли ви трябва? — изчуруликва някой. — Дошли сте на правилното място.

Отново се отдръпвам, а Пайк прочиства гърло, докато Дани влиза и сяда обратно на стола си.

— Пайк, това е Дани — представям ги. — Дани, Пайк.

— Приятно ми е да се запознаем — казва тя.

— Аха, на мен също. — Той протяга ръка и двамата се здрависват.

— Е, искате ли стая? — пита отново. — Заведението черпи.

Взема последния ключ от мястото му и ни го подава.

Той се навежда, за да го вземе.

— Благодаря ти. Наистина. Много мило от твоя страна — казва ѝ.

Тя премества погледа си върху мен, знам, че очаква потвърждение, че всичко е наред. Кимвам, за да я уверя.

— Е, лека нощ тогава — пожелава ни. — Ще се видим сутринта.

Пайк ме хваща за ръката и двамата излизаме навън, а влажният августовски въздух веднага намокря ръцете ми. Той ме прегръща така, сякаш се бои да не ме изгуби, докато вървим към пикапа, за да вземем сака му и някакъв малък пакет. Засмивам се, когато забелязвам, че по целите врати и гуми все още има кал.

Отиваме до стаята, като подминаваме петте, в които настаних неохотно Тайлър и дамите му, и чуваме музика, разговори и смях от няколко от тях. Подминаваме още една стая с дръпнати завеси, но светлината от телевизора прониква през плата.

Нагоре по тротоара един от редовните клиенти, Питър, се приближава до машината за кока-кола с меч, закачен върху голия му гръб, и обут в обичайните си черни кожени панталони.

— Какво е това, по дяволите? — промърморва Пайк и поглежда към мен.

— Това е Питър — казвам и се любувам на черната коса на мъжа, стигаща почти до кръста му. — Тук е всеки уикенд, на ЛАРП11.

Пайк присвива вежди и ме поглежда.

— Ролеви игри на живо — обяснявам. — Понякога си води красива елфическа принцеса и двамата се забавляват по нестандартен начин. Чува се през стените.

Той изсумтява, стигаме до стаята и отключва вратата. Пристъпвам вътре и отивам до нощното шкафче, за да светна лампата, докато той затваря и заключва.

— Мога ли да те прибера вкъщи утре? — пита. — Нетърпелив съм.

Поглеждам нагоре към него.

— За какво си нетърпелив?

Той само се усмихва.

— За всичко, предполагам.

Подхвърля ми някаква кутия и аз се протягам да я уловя.

— Какво е това? — питам.

— Отвори го.

Отивам до мивката, поглеждам в огледалото и отлепям тиксото. Разкъсвам кутията и изваждам три касетки, които ме карат веднага да се ухиля.

— Намерих малко осемдесетарска музика, която ми понася — казва и се приближава зад мен, докато оглеждам новите попълнения в колекцията си.

— „Ей Си/Ди Си“ — прочитам етикетите. — „Металика“… „Бийсти Бойс“.

Поглеждам нагоре към него, а той се навежда да ме целуне. Затварям очи, чувствам се замаяна. Чудя се колко ли му е било трудно да ги намери. Надявам се, че много.

Потупвам езика му с моя, целувката ни става нажежена и силна, протягам се и хващам тила му, без да го пускам.

Той си поема дъх през зъби, усещам как се надървя в джинсите си.

— Скъпа, обиколил съм цялата шибана Вирджиния — задъхва се. — Трябва да взема душ.

— Ще вземем заедно, после — казвам, спомнила си за случката на кухненската маса отпреди два месеца, когато също искаше първо да вземе душ.

Оставям касетките на плота, притискам гръб към него и простенвам.

Той ме целува и се дръпва съвсем леко, за да ме погледне в очите.

— Не е имало друга, откакто замина — казва ми.

Примигвам нагоре към него.

— Знам. Но не мога да кажа същото за себе си.

Лицето му помръква, а челюстта му се напряга.