Рожденичката

„Сините палми“, собственост на приятелката ми Дани и семейството ѝ, се намира на почти изоставен път, а новата междущатска магистрала, построена преди двайсет години, доста затруднява работата тези дни. Единствените хора, които знаят, че сме тук, са жителите на града, техните роднини, които им идват на гости, и мотористите, които търсят по-автентични преживявания, като карат по старите магистрали.

Но пък се радвам, че дойдох да помагам. Дани от години ме моли да я посетя, и прекарването на още едно лято с нея си е направо завръщане в миналото. Двете спечелихме стипендии за летен лагер, когато бяхме на дванайсет, и поддържаме контакт от разстояние оттогава. Винаги съм искала да сравня мястото, откъдето идват много от нейните шантави и секси истории, с представата си за него.

Клиентът ми подава личната си карта и аз я вземам.

— Благодаря — казвам и я опирам на клавиатурата, за да регистрирам стаите.

Вратата внезапно се отваря отново, звънчето издрънчава и чувам изреваването на настойчив глас:

— Искаме храна!

Поглеждам нагоре, виждам три жени, застанали на вратата, и забелязвам още няколко отвън. Не виждам никакви други мъже. Очите ми се плъзгат по облеклото им и в сравнение с него дрехите на сестра ми, с които работи в „Куката“, изглеждат твърде скромни. Прически, грим, обувки на токчета…

Стрелвам клиента с поглед и виждам как примигва дълго и настойчиво, изглежда раздразнен. Преглежда менютата, натъпкани на дъската за обявления, и взема няколко от различни места.

— Тези ресторанти доставят ли храна? — пита, слага ги на плота и изважда пачка банкноти от портфейла си.

— Аха, всичките.

Той протяга менютата и парите, а една от жените дотичва и ги грабва от ръцете му.

— Искам касови бележки и ресто — нарежда ѝ, без да я погледне.

Тя прави физиономия зад гърба му и после изчезва навън заедно с останалите.

Чувствам се длъжна да го предупредя. Това място има неписани правила за поведение и Дани е доста строга с нарушителите. Дълго време им се разминавало, но сега градът иска да развие парцела. Приятелката ми няма желание да им дава извинение да съборят мотела.

— Това място е доста тихо, ориентирано към семействата — казвам му, докато бавно набирам името и адреса му. — Купоните не са разрешени, така че за ваше сведение…

Той ме поглежда, а в тъмните му очи с цвят на сандалово дърво се чете нещо като веселие.

— Това са сестрите ми — казва.

Потискам усмивката си и се съсредоточавам отново върху работата. Да, бе. Ако тези са му сестри, тогава аз съм майка му.

Но определено изглеждаше подразнен от тях като истински брат, предполагам.

Оставям ключовете на плота — със старомодни заоблени диаманти вместо ключодържатели — и разпечатвам договора, за да го подпише.

— Басейнът затваря в десет — казвам. — Ледът и автоматите за напитки се намират между двете сгради, а там има пералня на самообслужване. — Поглеждам към него и посочвам зад гърба му навън. — Рецепцията работи денонощно. Ако ви трябва нещо, кажете ни. Общо двеста и осем долара и четиресет и два цента, моля.

Но докато слагам химикалката върху договора и чакам отговора му, виждам, че изобщо не ме слуша. Взира се в неоновия надпис на стената от дясната си страна и цитата, изписан с ръкописен шрифт…

Е, те изобщо не приличат на нас двамата с Били…

Строгото му изражение се стопява в лека усмивка и той внезапно се втренчва в надписа, а на лицето му са изписани учудване и объркване, като че ли в главата му се върти спомен. Поглеждам отново към надписа, обсебеността на Дани от деветдесетарската музика е моето проклятие това лято. Цитатът е от песен на Шерил Кроу, никога не съм питала Дани какво означава, защото тогава тя щеше да ми пусне песента, а аз щях да страдам.

— Господине? — казвам.

Той примигва, обръща се към мен и известно време все още изглежда дезориентиран.

— Добре ли сте?

Отърсва се и отново отваря портфейла си.

— Колко ви дължа?

— Двеста и осем, запетайка, четиресет и два — казвам му.

Той ми подава три стодоларови банкноти, имаме табела, според която не приемаме по-големи от петдесетдоларови, но забелязвам изнервящото количество пари в портфейла му и не искам да го дразня повече. Вземам ги и изваждам рестото.

Мъжът потропва по плота, докато чака, и аз осъзнавам, че е в ритъма на Разстоянието от „Кейк“, което Дани е пуснала на колонките във фоайето.

— О, не правете така — шегувам се и му подавам рестото. — Ще окуражите собственичката. Опитвам се да я убедя, че музиката ѝ прогонва клиентите.

Той взема парите и ме поглежда.

— Деветдесетарската музика е най-добрата. Тогава хората казваха истината.

Извивам ъгълчето на устата си, без да споря повече. Явно е пил същите степчета като нея.

— Благодаря — казва и взема ключовете.

Връщам му личната карта и гледам как си тръгва. Вече навън, раздава неохотно ключовете за стаите на дамите и след миг всички се насочват натам. Почти се изкушавам да отида до прозореца, за да видя дали ще отиде при някоя от тях. Или при пет от тях. Много любопитно.