Рожденичката

— Това клиент ли беше? — пита Дани зад гърба ми, обръщам се назад и я виждам как влиза в офиса. Апартаментът ѝ, където живее заедно с баба си, се намира точно отзад, така че е лесно да изтича да я нагледа, когато се наложи.

— Аха — казвам ѝ. — Взе пет стаи за тази вечер, освен това пътува с поне половин дузина жени, така че успех с нощната смяна.

Тя изсумтява, приближава се и взема договора.

— Тайлър Дърдън? — прочита името му, присвила очи зад очилата си.

Кимвам и махам самотен кестеняв косъм от карираната ѝ риза. Тя дори се облича в стила на деветдесетте.

— Не му ли взе личната карта? — Прави физиономия. — Това име е фалшиво.

— На личната му карта пишеше Тайлър Дърдън — отвръщам. — Защо мислиш, че е фалшиво?

— Тайлър Дърдън е главният герой в Боен клуб — изплюва, все едно съм идиотка. — Най-добрият филм от деветдесетте и една от най-хубавите книги на света. Обезпокоително е, че не го знаеш, Джордан.

Разсмивам се и клатя глава. Тя може да е само с една година по-голяма от мен, но интересите ни са на светлинни години разстояние.

Боен клуб.

Усмивката ми се стопява, свеждам очи и се обръщам към компютъра. Гледала съм филма, но не съм запомнила името. А го гледах сравнително скоро, с Пайк…

Преглъщам, гърдите ме стягат. Проклятие. Справях се толкова добре през последните няколко седмици и насочвах вниманието си другаде, за да не мисля за него. В началото беше трудно, но ставаше по-лесно с всеки ден, в който не го виждах. Беше правилно, че си заминах по този начин.

Но понякога се появява в главата ми, когато правя сос за такос за Дани по време на дълга съботна смяна или когато чуя някоя песен, или когато видя дъждобрана си с калта по него от времето, когато двамата се мотаехме заедно. Не съм палила никакви свещи, защото не знам какво да си пожелая, когато ги духна.

Да си пожелая да се чувствам както когато бях с него, отново му дава власт над мен, но дълбоко в себе си знам, че това е всичко, което искам наистина.

Отново да се чувствам толкова добре.

Просто ще трябва да бъде с някого другиго.

— Е… — Дани издърпва още един висок стол. — Есенните ти занятия не започват ли скоро?

Кликвам върху играта на „Фрий Сел“ и избягвам погледа ѝ.

— Аха.

Тя чака да чуе още нещо, но не съм сигурна какво да ѝ кажа. Парите ми дойдоха, така че семестърът е платен и имам достатъчно, за да си наема апартамент, но ми изглежда почти като стъпка назад. Когато си тръгнах, той звъня, но след няколко дни престана и оттогава няма нищо.

Със съжаление си признавам, че твърде често се чудя какво ли прави, дали излиза с някоя, дали му липсвам…

Ако се прибера у дома, може да го срещна случайно. Как ли ще се почувствам тогава?

Гордея се със себе си, че успях да остана далеч от него, но все още се срамувам от това, че е в главата ми и не е изчезнал. Не съм го преодоляла и докато не духна свещичка и нямам по-добро желание, което да си намисля, все още не е време да се връщам. Страх ме е.

— Нали знаеш, че можеш да останеш завинаги — продължава Дани. — Сериозно. Колежът ми изобщо не е лош. Можеш да се прехвърлиш.

— Благодаря — казвам ѝ. — Но трябва да се върна. Знам, че е така. Просто отлагах да мисля за това.

— Не искаш да го виждаш.

Срещам очите ѝ, а очилата с черни рамки отново са паднали на носа ѝ.

— Не искам да бъда онази, която бях, когато заминах — пояснявам.

— Не си. — Тя обляга лакът на плота и подпира брадичка върху дланта си. — Позволено ти е да страдаш. Но това не те спря да продължиш напред — отбелязва. — Само те направи по-силна. Не си му се обаждала, освен това се забавлявахме. Не провали лятото ти, защото ти не му позволи.

Аха. Натряскахме се на езерото, куфяхме на лоша музика, докато карахме из града кабриолета ѝ „Понтиак Сънбърд“ от 92-а и купонясвахме около басейна тук. Посмях се.

— Освен това не е като да ме е потърсил, така че… — казвам ѝ. — Предполагам, че и двамата знаехме, че е временно. Просто забежка. Той беше прав.

Забежка.

Забавна история, за която ще се сещам, когато вече не го обичам, и ще оценявам само хубавия секс, който правехме.

Усещам погледа ѝ върху себе си, защото тя знае, че се самозалъгвам, но като добра приятелка ме оставя да се отдам на заблудата си. Понякога имаме нужда от лъжи, за да оцелеем, защото истината боли твърде много.

Може би все пак идеята да се прехвърля, не е толкова лоша.

Изправям се.

— Трябва да сложа хартия в принтера — казвам ѝ.

И без да я поглеждам, отивам в задната стая и примигвам, за да пропъдя сълзите, преди да ги види. Няма да плача. Все пак не мога да се крия вечно тук. Нортридж е моят дом, семейството ми е там и в един момент ще трябва да се върна. Мога да го направя.

— Здравейте — чувам напевния глас на Дани. — Добре дошли в „Сините палми“.

Засмивам се на себе си. Сините палми са няколко неонови дръвчета отвън, които не са истински и определено не са характерни за Вирджиния. Но ми харесват тропическите цветове в мотела, ретро розовото и синьото и старомодният плажен чар. Може да няма удобствата на по-големите хотели, но е уединен, чист и носталгичен. Има характер.