Рожденичката

— Добре е — отвръща кратко. — И ще бъде още по-добре, ако стои далеч от теб и този град.

Приближавам се и снишавам глас.

— Трябва да я видя. Моля те.

— Вече си изгърмя шанса.

Очите ѝ са почти скрити под дългия бретон, но виждам достатъчно добре омразата в тях.

Не искам да притеснявам Джордан. Тя е далеч и не съм я чувал от дълго време, което ми показва, че съм постъпил правилно. Добре е и така ще бъде по-щастлива.

Но аз не съм. За мен това не е свършило. Човек има нужда от сърцето си, за да стане от леглото, да ходи, да говори, да работи и да яде, а тя го взе със себе си, когато замина. Не бях кой знае какво, преди да се появи, но всичко, което ми беше останало, си замина заедно с нея. Нещастен съм, мамка му.

— Моля те, кажи ѝ… — Замълчавам, после признавам на глас онова, което се страхувах да приема. — Че я обичам.

Шел не казва нищо и дори не смея да я погледна в очите и да разчета мислите ѝ, за които съм сигурен, че са верни. Прецаках се.

Тъкмо се каня да си тръгвам, когато се приближава Кам.

— Минаха два месеца — казва на Шел. — И той все още изглежда ужасно.

— Това не е неин проблем.

— А ние не сме ѝ бавачки — отвръща Кам. — Напусна го веднъж и може да го направи отново, ако реши. Няма нужда да я пазим.

Шел се колебае, поглежда ме кръвнишки и накрая се отказва и заобикаля Кам по пътя към другия край на бара.

Кам се обръща към мен.

— Виж, не знаем къде е точно — казва. — Обажда ни се на всеки няколко седмици. Но има приятелка, чието семейство притежава някакъв мотел в Източна Вирджиния. Тя се опитваше да уговори Джордан да отиде да я посети, и дори ѝ предложи работа едно лято. — Кам се поколебава, после свива рамене. — Не мога да си представя къде другаде би отишла Джордан, без да има много пари.

Вирджиния. Това са дванайсет часа шофиране. Дали би тръгнала натам с фолксвагена?

Предполагам, че щом Кам казва, че се обажда, значи е добре. И това е най-добрата следа, която ще получа. Есенните ѝ занятия започват след седмица и ако смяташе да се връща, вече щеше да го е направила, нали? Щяха да ѝ трябват нещата от моята къща и щеше да си потърси квартира. Планирала ли е изобщо да се прибере?

Трябва да я намеря. Не мога да чакам.

Обръщам се да си вървя, но после спирам.

— Как се казва мотелът? — питам Кам.

Но тя само въздиша.

— Хммм, не мога да си спомня — казва, играейки си с мен. — Предполагам, че ако я искаш достатъчно силно, ще я намериш.

После се отдалечава доволна, че е направила задачата ми още по-трудна. Предполагам, че мога да звънна тук-там, но ако я улуча, тя може просто да ми затвори. Трябва да открия къде е.

Трябва да я видя поне още веднъж и да ѝ кажа, че я обичам и че тя е всичко за мен.

И че без нея все едно съм мъртъв.

Глава 28 Джордан

Кликвам с мишката и премествам червената шестица купа и всичко отгоре ѝ върху черната седмица спатия. После обръщам новата карта, като кликвам два пъти върху нея, и виждам как асото само се насочва към празното място.

След девет седмици съм задобряла на тази игра. Дани настоява да науча покер или блекджек, или дори да се присъединя към някой сайт за хазартни игри с карти, но не съм чак толкова добра. Обичам да играя сама. Просто нещо, което да занимава мозъка ми. Лятната ваканция също беше изпълнена със събития. Спечелих около триста и петдесет игри от общо четиристотин, защото често играя до късно и заспивам, след което батерията ми умира.

Всъщност се чувствам доста жалка, когато се замисля как съм прекарала часове наред от това прекрасно лято. Но после просто започвам нова игра и спирам да мисля за това.

Звънчето на вратата на фоайето издрънчава и поглеждам нагоре към младия мъж с черен пуловер и джинси, който влиза и се отправя към рецепцията.

Слизам от високия стол и се изправям. Винаги съм нервна, когато дойдат клиенти толкова късно. Мотелът е разположен край стара магистрала, по която не минават много коли, нито пък има кой знае какво осветление. Повечето хора се придържат към междущатската особено щом се стъмни както сега, а онези, които не го правят, ме озадачават.

Но хей, работата си е работа.

— Здравейте. — Усмихвам се. — Добре дошли в „Сините палми“.

Той пристъпва към плота и усмивката ми помръква, щом виждам огромното крило, татуирано на врата му, заедно с думите „Дяволът не спи“, изписани с черно мастило. Районът е доста консервативен. Едва ли е местен.

— Здравейте. — Той среща очите ми, но само за секунда. — Колко свободни стаи имате?

— Ъм… — Поглеждам към закачалката и преброявам ключовете, за да съм сигурна. — Шест — казвам му.

Той кимва и посяга към задния си джоб за портфейла, предполагам.

— Ще взема пет. За една вечер, моля.

Пет? Не мога да си спомня някога да сме били толкова близо до Няма свободни места, откакто дойдох тук. За какво са му тези стаи?

Не че се оплаквам де. Имаме нужда от клиенти.