Рожденичката

— Да направиш всичко възможно, за да съм щастлив, без значение какво ще пожертваш, никога не е било трудно решение за теб. — Поглежда към мен, а гласът му е пълен с емоция. — Затова смятам, че изобщо не ти е било лесно да избереш да направиш нещо, което ще ме нарани — казва. — Знам, че ме обичаш.

Скърцам със зъби, за да запазя дишането си равномерно, и ме залива облекчение.

— Не знам доколко мога да приема всичко това, но… — Кимва. — Знам, че ме обичаш.

Оставам безмълвен. Донякъде е сърцераздирателно да гледаш сина си и да се чудиш доколко имаш заслуга за това, че е станал добър човек. Не мога да повярвам, че сега стои срещу мен, след като дори не бях сигурен дали ще ме погледне отново.

— Обичаш ли я още? — пита.

Колебая се за секунда, търся точните думи. Да, все още я обичам, но…

— По-добре ѝ е без мен — казвам му.

Той изоставя темата, без да ме притиска повече.

— Трябва да се върна утре вечер. Може ли да остана да спя тук?

— Разбира се.

Той става и отнася бирата със себе си във всекидневната.

— „Близнаците“9 играят срещу „Малчуганите“10 тази вечер — казва. — Искаш ли да ги гледаме?

Поемам си дълбоко въздух и издишам, усещам, че тялото ми се отпуска за пръв път от месеци.

— Звучи добре. Ще поръчам пица.

— С кашкавал — уточнява.

Засмивам се тихо.

— Аха, спомням си.

Изваждам телефона от джоба си и набирам номера на „Джо“, но точно тогава чувам гласа на Коул.

— Освен това, татко? — казва.

Поглеждам нагоре.

— Обичам те — заявява. — Но на никого не му е по-добре без теб.

* * *

Същата нощ се събуждам от гръмотевица, изтрещяла някъде в далечината. Не отварям очи, клепачите ми тежат от твърде многото дни, прекарани на работния обект. Обръщам се настрани и знам, че ще заспя отново, ако имам минутка спокойствие.

Вътрешността на дясната ми ръка гори от татуировката, която си направих по-рано вечерта. Двамата с Коул решихме да отидем до Рокфорд след пицата и да си направим татуировките, за които беше споменал. Той избра котва в средата на гърба, придружена от компас и моряшки възел, заобиколени от девиза „Закален от морето“ Но засега татуировката му има само очертания. Каза, че ще я оцвети, след като си я заслужи.

Предполагам, че има предвид след първите шест месеца, прекарани в открито море.

Свещичката, татуирана върху кожата ми, се усеща, все едно наистина гори, а пушекът от фитила ѝ се носи от вътрешната страна на ръката ми чак до лакътя. Откакто Коул спомена татуировките за пръв път преди два месеца, знаех, че единственото нещо, което искам да нося върху себе си до края на живота си, е нещо, символизиращо Джордан. Рожденичката и нейните желания. Тя винаги ще бъде част от мен.

Вдишвам дълбоко и въпреки че чаршафите са прани поне няколко пъти, откакто замина, все още усещам аромата на косата ѝ върху възглавниците.

И ако се съсредоточа достатъчно и държа очите си затворени, усещам как лежи до мен.

Увивам ръка около тялото ѝ, придърпвам я към себе си и заравям нос в хладната ѝ коса.

— Хъркам ли? — прошепва тя.

Усмихвам се и се опитвам да не се засмея.

— Не.

Толкова е притеснена, че е очарователно. Притискам я към себе си и се чувствам изпълнен, защото всичко, от което се нуждая, сега е в ръцете ми. Извивките и прилягат към всеки сантиметър от тялото ми и се чувствам цял. Гърдите ми са пълни с нещо, което едва успявам да задържа в себе си.

Тя диша спокойно и аз прокарвам ръка по голия и корем, тя кара тялото ми да оживее. Толкова лесно, както винаги.

Внезапно тихият ѝ глас отново пронизва тишината в стаята.

— Забременил си ме — прошепва.

Замръзвам. Какво каза току-що?

Не, не може да е вярно. Бяхме много внимателни.

След като не казвам нищо, тя се обръща настрани и ме поглежда, а предпазливите ѝ очи се спират върху моите.

— Не ми дойде миналата седмица — казва плахо. — Днес си направих няколко теста. Предполагам, че е станало преди около месец.

Затварям очи. О, боже. Бебе?

Ще имам бебе.

— Надявам се тя да има моите очи — казва ми.

Отварям си очите.

— Твоите очи?