Рожденичката

Спирам и отново вдигам очи, поглеждам го кръвнишки. Горещина облива врата ми, когато чувам името ѝ. От месеци не съм говорил за нея с никого.

— Кухнята ми гледа към вашата — обяснява, — беше късно, а вие бяхте на мивката.

Тялото ми се сгорещява, когато си спомням. Гледката как вървеше гола из кухнята една вечер и как не ѝ позволих да се наслади на среднощната си закуска, докато аз не се насладя на моята. Беше толкова красива.

Изправям се, стиснал зъби.

— Гледа ли ни?

— Не — изтърсва, сякаш никога не би го направил. После свива рамене. — Имам предвид, че можех, ако не бяхте слезли на пода и не се бяхте скрили от поглед.

Засмива се и ако можех да летя, вече щях да съм прехвърлил оградата и да го душа.

Той, изглежда, забелязва гнева ми и се опитва да ме успокои.

— Виж, нямах намерение да гледам, разбираш ли? Можехте да се опитате да стоите далеч от прозорците, нали знаеш? — Поклаща глава. — Просто казвам, че това беше първият път, когато те видях да се усмихваш. Изглежда, тя те прави щастлив. Но всъщност не мога да си представя, че не би ощастливила който и било е мъж.

— Млъквай, по дяволите — мърморя, навеждам се и прибирам инструментите в малката кутия.

Сериозно? Защо сме били толкова небрежни? Той е последният човек, който бих искал да я гледа.

— Е, къде отиде тя? — пита. — Май нещата между вас не потръгнаха?

Игнорирам го и си събирам нещата, за да мога да се скрия вътре.

— Как успя да прецакаш всичко, пич? — Разсмива се и отпива от бирата си. — Когато докопаш такава жена, млада, сексапилна и с тяло в толкова добра форма, не я изпускаш.

Хвърлям гаечния ключ и хуквам напред, въпреки че няма къде да отида.

— Ще ти сритам задника. Млъквай, мамка му.

— Значи сега е свободна, така ли?

— Кучи син — изръмжавам.

Той само се разкикотва. Сигурно съм много забавен.

— Определено си тъжен — казва. — Жените не са толкова трудни за ощастливяване, ако положиш известно усилие.

— Способен съм на това — тросвам се. — Но не е там въпросът. Тийнейджърките принадлежат на тийнейджърите, не го забравяй следващия път, когато срещнеш някоя такава. Тя заслужава мъж на нейната възраст.

Той кимва замислено. После ме приковава с поглед.

— Синът ти е на нейната възраст, нали? Той по-добре ли се държа с нея?

Дишам тежко, но продължавам да мълча. Той ми се усмихва половинчато и самодоволно, после отстъпва и се прибира в къщата си.

Не е там въпросът, задник такъв.

Да, мога уверено да заявя, че връзките ѝ с момчета на нейната възраст също не са били успешни, но…

Но какво? Няма да мога да ѝ дам всичко, което иска? Няма да мога да раста заедно с нея? Няма да мога да започна отначало и да създам семейство на моята възраст?

Преди два месеца всички тези аргументи звучаха правдоподобно, но след като мина известно време, вече не са толкова убедителни. Като че ли личността ми и положението ми в живота не са циментирани. Все още подлежат на промяна.

Поклащам глава. Не знам.

Не, постъпих правилно. Минаха месеци, а тя не се обади. Явно е продължила напред.

Но господи, колко ми липсва. Като че ли постоянно съм гладен, но храната не ме задоволява. В мен има празнота, която не мога да запълня сам.

Вземам кутията с инструменти и се обръщам към къщата, но когато поглеждам нагоре, виждам, че Коул седи в рамката на отворената задна врата.

Спирам се. Боже. Колко ли дълго е стоял там?

Кутията се клати в ръката ми, когато срещаме погледите си, и съм напълно зашеметен да го видя тук.

— Забелязах те на завършването — казва той с ръка в джоба.

Завършването на тренировъчния му лагер беше вчера и аз му писах и преследвах вербовчика му цяло лято, за да осъществя какъвто и да било контакт. Но трябваше да го видя. Не можех да пропусна церемонията. Това е голямо постижение.

Бавно се приближавам до него, неспособен да откъсна поглед. Изглежда невероятно. По-висок и по-едър, лятото в лагера е потъмнило кожата му и е изсветлило остриганата му руса коса. Облечен е в зелената си камуфлажна униформа с шапка в ръка и се подпира на касата на вратата.

— Просто исках да те видя — казвам му. — Не бях сигурен сам ли си ме добавил в списъка, или го е направил вербовчикът ти, но ти не отговори на никое от писмата ми, затова не бях сигурен дали искаш да съм там.

След края на церемонията ми се щеше да поговоря с него, но майка му беше там заедно с последното си гадже, освен това видях и няколко негови приятели, дошли с колите си да го поздравят. Не исках да провалям нещата, затова си тръгнах. Би трябвало вече да са му върнали мобилния телефон, така че сигурно е видял всички обаждания, текстови и гласови съобщения. Реших, че ще ми се обади, когато е готов.

Той свежда глава и оглежда земята пред себе си.

— Получих всичките ти писма. Благодаря за фонокартите.

Имаш предвид онези, които не използва, за да ми се обадиш? Усмихвам му се, не го обвинявам. Шансовете ми не бяха големи, но се радвам, че е получил всичко. Поне е разбрал, че мисля за него…

— Как си? — Пристъпвам напред и оставям кутията с инструменти на земята, изваждам парцала от работилницата от задния си джоб и избърсвам ръце.