Рожденичката

Джордан беше права. Трябваше просто да му кажа и да приключа с това, а той да започне да го приема. Никога нямаше да се откажа от нея по собствено желание. Колко дълго планирах да го лъжа? Дори двамата с нея да не се бяхме скарали, в даден момент щеше да се наложи да му кажа.

Паля двигателя, превключвам на задна, излизам от паркомястото и напускам паркинга. Връщам се обратно на пътя и подкарвам през града, като периодично проверявам телефона си за съобщения.

Джордан си е оставила почти всичко в къщата ми. Взела си е дрехи, книгите си и някои лични вещи, но моделите, леглото и мебелите, както и картината, са все още тук. Ще се върне за тях, нали? Не всяка надежда е изгубена. Ще я видя отново.

Но не съм я виждал из града, не ходи на работа, освен това не засичам колата ѝ. Къде е отишла?

Онази вечер беше толкова спокойна. Зловещо спокойна всъщност. Като че ли вече не ѝ пукаше.

Ще се намразя завинаги, ако съм я съсипал. Моето красиво, щастливо, секси момиче, което ме убива с усмивките и шегите си.

Отбивам в паркинга на „Куката“, скачам от пикапа и се насочвам към клуба под шибащия дъжд.

На вратата няма човек, който да събира входа, но се съмнявам, че бих спрял, така или иначе. Влизам и се заковавам на място, завладява ме усещане за дежавю. Върви същата песен като от танца на Джордан по „Фейстайм“, докато две жени се връткат около пилони на сцената. Образът на красивото ѝ тяло, танцуващо само за мен, ме удря и едва не повръщам заради това колко съм глупав и колко много изгубих.

Забелязвам Кам отляво и се насочвам към нея, без изобщо да ми пука, че сега се намира върху някакъв тип. Язди го, опряла ръце върху раменете му.

— Къде е тя? — настоявам.

Кам вдига очи и повдига вежда, като продължава да се отърква в типа, без да пропуска и такт.

— Виж, просто искам да поговоря с нея, окей?

Тя довършва мъжа, прошепва нещо в ухото му, става от стола и ме подминава.

Следвам я.

— Можеш ли поне да ми кажеш дали е добре? — казвам със строг тон. — Минаха няколко дни. На безопасно място ли е? Оставила е почти всичките си вещи, така че знам, че няма собствена квартира.

Кам продължава да върви и ми става леко некомфортно заради мрежестия чорапогащник, опънат върху задника ѝ, обут в прашки, но не спирам. Тя прави жест към барманката, която бърка в хладилника и изважда бутилка вода, после я плъзва по бара към нея.

Но вместо да спре, Кам взема водата, обръща се и продължава да се отдалечава от мен.

— Господи, Кам! — изтърсвам, изваждам портфейла си и бъркам за пари. — Ето ти стотачка в замяна на пет минути от времето ти! — Пльосвам ги на бара. — Не искам да ми танцуваш. Искам само…

Тя се обръща и нямам никакво време за реакция, преди да забие коляно между краката ми, след което се олюлявам напред.

Ръмжа и се задъхвам, докато нажежена до бяло болка прогаря като куршум слабините, бедрата и корема ми. Стискам очи и падам на коляно, а по цялото ми тяло избива студена пот.

Едва чувам гласа ѝ в ухото си.

— Не бих танцувала за теб дори ако притежаваше един милиард долара и членът ти имаше вкус на черешова близалка — озъбва ми се. — Стой далеч от мен и сестра ми. Забрави, че изобщо съществува.

Започва да ми се гади и ми отнема известно време, преди отново да мога да дишам нормално. Когато успявам да се изправя с треперещи крака, Кам е изчезнала.

Както и стотачката ми.

* * *

— Не я обичаш, нали? — пита Дъч.

Приключвам с подреждането на кутиите в гаража, четвъртия ми проект за тази седмица, който да ме държи зает, докато не съм на работа.

Той седи на шезлонга отвън, навежда се напред, опрял лакти върху коленете си, и ме наблюдава, все едно съм слон в стъкларски магазин, който всеки момент ще счупи нещо.

От девет дни не съм виждал сина си и Джордан и с всеки изминал ден усещам, че се отдалечават все повече от мен. Като че ли той е продължил напред, а за нея никога не съм съществувал.

Надеждата, която таях по-рано, бързо се изпарява.

Звънях, писах и оставях съобщения и на двама им и единствената следа, която имам, е адресът, на който мога да пиша на Коул — изтормозих вербовчика му да ми го намери. Вчера пуснах първото си писмо.

Колкото до Джордан, единственото утешение, което получих за нея, е от Дъч, който чул от жена си, която научила от Шел, че Джордан гостува на приятели извън града и е добре.

Ще се върне ли?

Спрях да ѝ звъня преди няколко дни, защото очевидно не иска да говори с мен, и се опитвам да уважа желанието ѝ, но… Ако сега ми се обади, ще отида да я прибера, където и да е, и ще ѝ дам всичко, което поиска. До края на живота ми ще има всичко, което пожелае.

— Не можеш да се ожениш за нея, Пайк — отбелязва Дъч, като че ли знае какво си мисля. — Знаеш го, нали?

Продължавам да стоя с гръб към него и да закачам инструментите, захвърлени върху работния плот, който бавно се разчиства.

Преди девет дни щях да се съглася с него. Щях да му кажа, че е прав.