Рожденичката

Хората ще ни одумват. Вероятно вече го правят. Ще говорят мръсотии и ще си измислят, а приятелите ѝ от училище ще се бъзикат с нея и никой няма да ни вземе на сериозно. Ще виждат само възрастта ѝ и как се е прехвърлила от сина на бащата, и това ще е клюката на деня.

Но вече не съм толкова сигурен. На кого му пука какво мислят другите? Ще го преживеем, а приятелският кръг на Джордан е също толкова тесен, колкото и моят. На нея няма да ѝ пука какво мислят непознатите.

Ще бъдем щастливи, а хората накрая ще си намерят друго занимание.

Тя ме искаше. Искаше да ме обича.

Беше готова да бъдем заедно.

Поклащам глава и тръгвам да споря:

— Тя е различна.

— Не, не е — отвръща Дъч. — Млада е и е пълна с надежда. Каквито бяхме и ние.

Обръщам се бавно и го поглеждам. Не е в негов стил да ми противоречи.

Но го изслушвам.

— За нея всичко е ново и свежо — казва. — Животът я вълнува и това те кара да си спомниш какво е било, когато си се чувствал така. Преди да пораснем и да осъзнаем, че няма да станем пилоти на изтребители, които ще спасят света, или крале на „Уолстрийт“, които ще се возят в дълги лимузини. — Засмива се тихо и се обляга назад в шезлонга. — Преди да се натрупат сметки за плащане и купчина отговорности, докато годините се изнизваха.

Очите му се свеждат и аз виждам всичките си чувства, изписани на лицето му. Той не мрази живота си, обожава жена си и децата си, но ако можехме да се върнем назад и да променим поне едно нещо, знам, че и двамата бихме го направили.

Седим си тук и не сме сигурни какво хубаво можем да очакваме от живота.

— Виж, човече. — Той вдига очи към мен. — Забавлява се с нея. Не казвам, че си направил нещо лошо. Ако сексът е хубав, наслаждавайте се един на друг. Но трябва да мислиш за бъдещето и знаеш, че нещата няма винаги да бъдат такива. — Той замълчава и сбърчва чело. — След десет години тя ще се събуди и ще види онлайн снимка на някой приятел от училище, който пътува из Непал или нещо подобно, ще погледне собствения си живот и ще се за мисли за това как е вързана с две деца в този малък град и е омъжена за почти петдесетгодишен мъж, чийто живот е наполовина свършил.

Продължавам да мълча, а тежестта на думите му се трупа в стомаха ми като тухли.

— Мислиш ли, че няма да съжали, задето е избрала теб, след като знае, че най-добрите ѝ години почти са си отишли? — пита.

Но няма нужда да отговарям. Знам, че е прав.

След десет години тя все още ще е млада и красива, а аз ще я заслужавам дори по-малко, отколкото сега. Не мога да ѝ дам всичко, което иска, независимо какво мисли егото ми.

Тя е родена за велики неща. Умна е и е силна и заслужава целия свят. Заслужава живота, който ме подмина отдавна.

Друг мъж ще бъде за нея всичко, което аз не съм и никога няма да бъда, и въпреки че тази идея прогаря устата ми като киселина, тя ще бъде по-щастлива. Освен всичко друго, това искам и аз. Тя ще порасне с някого другиго и това е животът, който заслужава.

Дъч си тръгва, а аз затварям гаража и се насочвам към къщата и нагоре по стълбите. Спирам до стаята на Джордан, вратата ѝ е отворена, а слабият вятър пред прозореца ѝ подухва в листата на дървото в задния двор.

Лекият ѝ аромат все още се носи наоколо, а отпечатъкът, оставен от тялото ѝ върху възглавницата, подпряна на стола ѝ, още не е изчезнал.

Но не влизам вътре. Стаята не е моя и момичето вече не е мое, то е някъде по широкия свят и продължава с живота си, и аз също трябва да го направя.

Достатъчно. Постъпи правилно.

Посягам към дръжката и вдишвам аромата ѝ за последно.

После затварям вратата.

Глава 26 Пайк

Два месеца по-късно

Навивам тънкото бяло въже около макарата, дърпам го и виждам как се приближава към мен. Премествам се до другия дървен стълб, който съм циментирал в задния двор, и дърпам и неговото въже, за да го изпробвам.

Нямам представа защо слагам простор.

Знам само, че ми свършват идеите. Вече сковах дървена масичка за пикник с вградена поставка за бира в средата ѝ, лакирах я и добавих пейки. Освен това направих огнище и каменна пътечка, водеща от задната врата до задната порта, наторих цветните лехи, сложих фенери около басейна, добавих пергола8, хамак и малко езерце с алпинеум. Продължавам да скачам от проект на проект, за да не ми остане време да се замисля, че не използвам никой от тях. Предполагам, че ще им се наслаждавам, когато приключа.

— Задният ти двор изглежда различно — чувам да казва някой.

Поглеждам и забелязвам Кайл Крамер, застанал на балкона на спалнята си, да гледа надолу към двора ми.

Да не би да го надървям или нещо такова? Защо винаги се опитва да говори с мен?

— Имаш малко излишно време, а? — констатира. — Забелязах, че в последните няколко седмици е доста по-тихо при теб.

Хвърлям му още един поглед и му се усмихвам кратко. Може би, ако покажа, че съм го забелязал, ще ме остави на мира.

И да, наистина беше тихо. Досега.

— Аз, такова — започва и изпъшквам мълчаливо. — Видях ви двамата с Джордан една вечер.