Рожденичката

Той мълчи и си поема дълбок дъх. Най-накрая вдига сините си очи към мен.

— Имаш ли бира?

Кимвам леко и го повеждам обратно вътре към кухнята. Въздухът от климатика ме удря и изстудява потта на гърба ми, трудно ми е да дишам от нерви, но не съм толкова нервен, колкото си мислех, че ще бъда, когато настъпи този миг. Той още не ми крещи, което е добър знак.

Отварям две бири „Корона“, а късното следобедно слънце изчезва от кухненската маса и се скрива зад някакви облаци.

Коул сяда и аз правя същото, когато продължава да мълчи обаче, осъзнавам, че топката е в моето поле.

— Е, щастлив ли си? — питам го. — В армията?

Трябваше ми малко време да свикна с това, особено след като вербовчикът му ме увери, че е добре, но искам да го чуя от него.

— Аха. — Той оставя бирата си на масата с ръка, все още свита около нея. — Не знам, предполагам, че се нуждаех от това. Да се срина и да стана по-добър.

Чакам го да продължи.

— Не мога да остана да нощувам някъде — отбелязва, — нито да се появя пиян на дежурство, не мога да се обадя, че съм болен, защото този ден ме мързи… Скапано е, но имам работа и пари в банката. Кариера. Което е страхотно. — Най-накрая вдига очи към мен. — Имам бъдеще и като човек, който никога не е знаел какво е мястото му в живота, всъщност е хубаво да оставиш армията да решава вместо теб и да те напътства.

— Сигурен ли си? — Вдигам бутилката и отпивам.

Радвам се, че прави нещо с живота си, но искам и да съм сигурен, че върви по своя път.

Той продължава:

— Затова връзката ни с Джордан нямаше смисъл. Тя се познаваше, а аз се ненавиждах, когато бях с нея, защото никога не съм се познавал. — Изпуска въздишка. — Ней бях равен, не бях достатъчно добър за нея. Никога нямаше да съм толкова решителен. Някои хора просто не сме такива.

Сърцето ми прескача един удар, когато отново чувам името ѝ, но го пренебрегвам. Не съм уверен, че наистина би искал да прекара живота си в армията, обаче съм сигурен, че нямаше да намери отговорите на въпросите си в този град. Поне това му беше известно.

Показа се достатъчно решителен, за да предприеме тази стъпка.

— Но постигна това, нали? — питам го. — Изкара обучението. Гордея се с теб.

Виждам как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, а мускулите на челюстта му се стягат. Отпива още веднъж, все още без да ме поглежда.

— Е, къде е тя? — пита и поглежда към всекидневната зад себе си, като че ли Джордан все още е в къщата.

— Не знам. — Поклащам глава. — Тръгна си точно след теб. Не съм я виждал от два месеца.

Погледът му се заковава в моя, а веждите му се сключват загрижено.

— Говорих със сестра ѝ — уверявам го. — Тя е добре. Където и да е.

Той, изглежда, приема този отговор, защото отпива още една глътка. Но аз съм по-нервен, отколкото бях преди малко. Става ми ясно, че не се е обаждала и на Коул. Не че си мислех, че ще поддържат контакт след всичко, което се случи, но двамата бяха приятели. По едно време и спасителни въжета един за друг. Колкото повече връзки скъса тя, толкова по-малко причини ще има да се върне.

— Излизаш ли с някоя сега? — пита той.

— Мне, не и в момента. — Отпивам още една глътка. — Съсредоточил съм се върху къщата и работата.

— Аха, натъкнах се на Дъч по пътя из града и той ми каза, че изпреварвате разписанието с около две години.

Засмивам се.

— Не чак толкова…

Въпреки че се справяме доста добре. Можеш да свършиш много работа, когато не тичаш всеки ден да се прибираш при жената, която запалва тялото ти.

— Е, тя ли скъса с теб, или ти с нея? — пита Коул, връщайки разговора към Джордан.

Втренчвам се в него. Не искам да говоря по този въпрос. Искам само той да е добре. Искам да говорим за всичко друго, но не и за това.

Най-вече защото не се гордея с отговора си. Ако Джордан не си беше тръгнала, щях да я задържа толкова, колкото би искала да остане. Трябваше да се откажа от нея заради него, но не го направих. И не съм сигурен, че щях, ако беше оставила този избор на мен.

— Съжалявам — казвам вместо това. — Никога няма да разбереш колко съжалявам.

Очите му са фиксирани върху моите, а прилив на емоции, които не съм сигурен, че искам да видя, прекосява лицето му. Болка, разочарование, объркване, самота… Но също така спокойствие, твърдост и приемане.

— Когато те видях на завършването вчера, исках все още да съм ти ядосан — казва. — И се подразних, че вече не съм.

Свежда очи, а зъбчатите колелца в главата му се размърдват.

— Предполагам, че има полза от времето и разстоянието. — Усмихва ми се тъжно. — Виждаш нещата в перспектива. Имаш време да ги обмислиш.

Аха.

— Когато бях на шест — продължава, — ти загуби договор, защото дойде на бейзболния ми мач този ден. На десетия ми рожден ден премести празненството и плати всички да отидем на картинг, защото мама и едно от гаджетата ѝ започнаха да се карат вкъщи и да ме злепоставят пред приятелите ми. Когато завърших гимназия, ипотекира къщата си за втори път, за да мога да отида в колеж, а аз просто изхвърлих усилията ти в канавката.

Гърлото ми се свива. Спомня си всичко това?