Рожденичката

— О, божичко, наистина я обичаш — казва Линдзи, докато се взира в лицето ми и изглежда напът да се разсмее.

Но преди да продължи да говори, изпъвам гръб.

— Къде е той?

— Замина — казва, обляга се на вратата и отпива от чашата си. — За осем седмици.

— Какво?

— Е, може би ако обръщаше повече внимание на сина си, отколкото на боклука му, щеше да знаеш, че преди седмица отиде във военното окръжие за прегледа си и останалите тестове — обяснява, твърде доволна, че може да ми натрие носа с всичко, което не знам. — Коул се записа във флота, Пайк. Изглежда, отчаяно е търсил напътствия, каквито не е получавал от теб. Замина тази сутрин.

Веждите ми се спускат надолу.

— Какво? — Този път се развиквам.

Флотът? Не се присъединяваш към него просто така. Процедурата отнема месеци. Знам го много добре. Едва не го направих, когато бях на неговата възраст.

Като че ли усетила въпросите ми, тя продължава:

— Планирал го е от известно време. Чувствал се е изгубен и е имал нужда от насока — изброява, все едно рецитира списъка си за пазаруване. — Страхувал се е да каже на когото и да било, защото често му се случва да не изпълнява онова, което е решил. Искал е да ни изненада, когато е сигурен. Обаче след като отишъл във военното окръжие, минал прегледа си и се заклел, смятал да ти съобщи, но предполагам, че не е получил тази възможност.

Дробовете ми се изпразват и свеждам глава.

Игли бодат гърлото ми, а очите ми парят. Това не е правилно. Той не би го направил. Коул не е… дисциплиниран. Би ли го направил по собствено желание? Какво си е мислил?

— Сега е във военноморска база „Големите езера“ — казва тя. — Ще се върне след два месеца. Провери инстаграма му, ако не ми вярваш. Тази сутрин публикува последния си пост.

„Инстаграм“? Аз не…

Боже господи.

Тя затръшва вратата и веднага чувам щракването на ключалката.

Оставам там, от външната страна на вратата ѝ, дъждът вали около мен, а последните няколко дни преминават през главата ми, докато се опитвам да намеря някакви следи, които Коул би оставил, свързани с плана му. Напусна работа, разказа ми за всички бонуси, свързани с новата… Искаше татуировка.

Тази тайна нова работа беше нещо много важно.

Наистина ли се е записал в армията?

Насочвам се обратно към пикапа, качвам се в него, затръшвам вратата в пороя и отново проверявам телефона си за съобщения.

Но все още няма нищо. Нито от Коул, нито от Джордан.

Дали е знаела за това?

Не, иначе щеше да ми каже.

Спомням си какво каза Лин и въвеждам Коул Лоусън „Инстаграм“ в търсачката и веднага виждам как изскачат няколко различни акаунта. Започвам да цъкам върху тях, забелязвам на един от тях снимката му и виждам, че първата публикация е най-скорошна. Просто снимка на отворените врати на автобус, изглежда така, сякаш се кани да се качи на него, и надпис, на който пише трябваше да взема синьото хапче.

Какво значи това? После си припомням Матрицата. Един от любимите му филми, когато беше малък.

Прокарвам ръка през косата си, готов да изпълзя от проклетата си кожа. Как може да не ми е пратил поне едно съобщение? Разбирам, че не иска да говори с мен, но сигурно знае, че ще се притеснявам. Да ме остави месеци наред с всички тези въпроси…

Сядам в пикапа и прекарвам следващия половин час в разглеждане на сайтове и блогове на родители, опитвам се да разбера как да му се обадя. По време на обучението няма да му позволят да използва мобилен телефон и не мога да му звънна, освен по спешност, и дори тогава ще трябва да мина през „Червения кръст“, за да стигна до него.

Мамка му. Чувствам се, все едно се намирам в „Зоната на здрача“. Заминал е. И няма как да се свържа с него през следващите осем седмици.

През последните няколко години не прекарвахме много време заедно, но винаги е бил на един телефонен разговор разстояние. Не мога да оставя нещата така за следващите два месеца.

Търся местния център за набиране на доброволци и им звъня в офиса. Може би ще успея да взема адреса му от тях, когато получи първото си назначение.

Не ми вдигат, така че решавам да ги издиря утре и да разбера как да се добера до него.

Проклятие.

— Мамка му!

Чувствам се толкова шибано безпомощен.

Знам, че вероятно веднага са му взели мобилния телефон, но все пак го набирам и вдигам телефона до ухото си. Веднага ме препраща към гласова поща.

— Коул — казвам, преглъщайки няколко пъти, за да навлажня гърлото си. — Аз… аз…

Поклащам глава и затварям очи.

— Обичам те — казвам му. — И винаги съм насреща. Знам, че… знам, че нямам извинение. Просто… — Очите ми се напълват със сълзи, не знам какво друго да кажа, освен истината. — Опитах се да не се влюбвам в нея. Наистина. Съжалявам.

Затварям и хвърлям телефона, чувствам се празен. Не искам никой от тях да ме напусне, без да знае, че го обичам.

Отново съм сам и просто искам да се върнат. Те са всичко за мен.