Рожденичката

— Излизай от стаята ми — казвам му, тонът ми е равен и спокоен — и повече недей да ме заговаряш.

Джей се поколеба за миг.

— Веднага — настоявам.

Дишането му става тежко и чувам гнева, набиращ сила вътре в него.

Толкова силно иска да ми се нахвърли.

Но аз не съм уплашена. Не усещам нищо.

Отнема секунда на гордостта му да осъзнае, че няма да стигне далеч, ако реша да се разпищя, но след миг се отдръпва и най-накрая се обръща и изчезва надолу по коридора. Чувам стъпките му по стълбите и изчаквам да чуя затръшването на задната врата, преди да рискувам да помръдна отново.

Може да не се разкара от пътя ми завинаги, но в миналото обикновено бързо е решавал, че не си струвам усилията, и си е набелязвал нова цел. Да се надяваме, че ще го направи и сега.

Приключвам със събирането на дрехите и влизам в банята, за да си взема четката за зъби, самобръсначката и шампоана, натъпквам всичко в сака и го закопчавам. Мятам двете чанти през рамо и напускам стаята, като устоявам на порива да погледна назад, после се насочвам надолу по стълбите към всекидневната.

Пайк обаче стои точно до входната врата и аз спирам, а погледите ни се преплитат.

Мамка му. Почти си бях тръгнала.

— Търсих те навън — казва. — Просто исках да се уверя, че си добре.

Погледът му се спуска към чантите ми и той свива юмрук около ключовете си. Гласът му се превръща в шепот.

— Недей. Моля те.

— Какво не искаш да правя? — Пристъпвам напред. — Не искаш да си тръгвам или не искаш да казвам на Коул?

Купонът навън продължава да беснее, а ние стоим в тъмната стая, вкопчени в безнадеждна битка. Въпросът е просто кой ще бъде наранен, а той все още си мисли, че може да се измъкне от този избор.

Иска ме, но е страхливец.

— Това трябваше да приключи, нали? — казва задавено толкова тихо, че да го чуя само аз. — След десет години ще бъда почти на шибани петдесет. Не искам да те натоварвам с това. Всичко така или иначе щеше да приключи. Винаги си го знаела.

Вече го знам. Очите ми горят и се наливат със сълзи, но е странно. Не съм сигурна, че изпитвам тъга. Онова, което казва, почти ме успокоява, защото тази история ми е позната. Свикнала съм с нея.

Тръгвам към вратата.

— Не съм готов да те пусна — казва ми и застава пред мен. — Още не. Не съм приключил… — Той търси подходящите думи. — С това да си говоря с теб и… да те обичам. — Хваща раменете ми и ме премества зад входната врата, а аз се озовавам с гръб към гардероба. — Нека отидем някъде. Само двамата. Днес има среднощна прожекция. Хайде. Да излезем за няколко часа и да поговорим.

Поглеждам нагоре към него.

— Някъде, където е тъмно, нали?

В киното, където няма да ни видят?

Той поглежда към мен, като че ли точно това си е мислил, и много съжалява, но това е положението.

— Ще го из мислим. — Слага ръце на вратичката зад мен, от двете страни на главата ми, и се навежда по-близо. — Само недей да си тръгваш все още.

Сковаността, която изпитвам от снощи насам, започва да отстъпва и го чувам в главата си. Няма да ходя никъде. Няма да ходя никъде…

Сигурна съм, че е вярно. И винаги ще бъде. Пайк не пренебрегва задълженията си. Винаги ще се грижи за мен.

Но не мога да се сетя за нещо, което бих искала да бъда за него, което да е по-лошо от задължение. Не искам да бъда както Коул, работата му, къщата или сметките. Аз не съм задължение.

Аз съм всичко друго, но не и това.

— Обичаш ли ме? — питам. — Влюбен ли си в мен?

Той задържа погледа ми и дори в тъмното виждам, че очите му са зачервени, изморени и го боли. Но когато отваря уста, от нея не излизат думи.

Поклащам глава.

— Предполагам, че няма значение. — Отказвам се. — Нямаш смелост, така че това няма да продължи дълго. — Изправям се и затягам хватка около ремъците на чантите. — И накрая ще се окажеш само загуба на време.

Лицето му помръква, изглежда напълно смачкан. Не е в състояние да направи каквото и да било. Всичко, което знае, е, че не иска да си ходя.

— О, това е прекрасно — казва някой. — Значи това те възбужда, а, Джордан?

Двамата с Пайк извръщаме глави и виждаме Джей, който тъкмо излиза от кухнята и пристъпва във всекидневната. Пайк отпуска ръце, изправя се и поглежда строго към него.

— Хайде, скъпа — дразни ме Джей, чак оттук подушвам бирата, която е пил. — Аз ще съм твоето татенце, можеш да си разтвориш краката и за мен, а в замяна ще изкараш малко пари за наема.

Пайк се хвърля към него и аз изпъшквам. Хваща Джей за яката, завърта го и го запраща към вратата. Джей почти не потрепва, може би защото знаеше какво си проси.

Сърцето ми спира, когато го виждам да се препъва на верандата, а Пайк го следва.

Двамата се търкалят по стълбите и на предната морава има няколко души, които си тръгват през задната врата или тъкмо излизат от колите си.

Джей избутва Пайк, но Пайк го хваща за ръката и засилва юмрука си, който се стоварва като чук върху лицето на Джей и го запраща на земята. Излизам на верандата и виждам, че минувачите са се спрели, за да зяпат, а останалите подвикват.

— Какво става, по дяволите? — чувам гласа на Коул.