Рожденичката

Поглеждам натам и забелязвам, че се задава отстрани на къщата. Приближавам се до перилата и виждам как Пайк издърпва Джей от земята и го блъсва в една кола.

— Татко! — вика Коул и се затичва към тях.

Но изглежда, никой друг не го забелязва.

— Не се тревожи. — Джей се разсмива на Пайк, а от устната му тече кръв. — Можем да си поделим курвичката.

Коул се обръща към мен.

— Нарани ли те Джей?

Предполагам, че не му е било трудно да се досети за коя „курвичка“ става въпрос. Не казвам нищо.

Джей обръща поглед към мен и се провиква:

— Защо не кажеш на Коул колко ви е било уютно тук с татенцето му, докато го е нямало?

— Какво? — Коул стрелка поглед между нас, а на лицето му е изписано объркване.

— Пак ще се видим, Джордан! — извиква Джей, избутва ръката на Пайк и изважда ключовете на колата си. — Ти ще работиш в „Куката“ също като сестра си, а аз ще идвам, за да си купя задника ти. Обеща…

Още един юмрук се стоварва върху лицето му, но този път не е на Пайк. Коул е изтичал до него и сега го изпраща да се търкаля назад по паважа.

Джей изръмжава, изплюва се на земята, прокарва ръка по устните си и я отдръпва, за да я разгледа.

— Изби ми зъба! — изкрещява.

— Изчезвай оттук! — вика Коул и вдига ръце. — Махай се!

По челото на Пайк блести пот и той ме поглежда по същия начин, както вечерта, когато спахме заедно за пръв път. Когато го яхнах на моето легло, а той погледна нагоре към мен, предаде се и ми даде всичко, което поисках.

Всичко друго около нас изчезва. Той потърква юмруци в дрехите си, а тялото му е сковано, като че ли иска да изтича до мен, да ме вземе в прегръдките си и да ме отнесе нанякъде.

— Вие двамата? — чувам да казва Коул.

Примигвам, Пайк свежда поглед и магията се разваля. Коул застава между нас, поглежда напред и назад към двама ни, докато хората бавно се разпръскват, а аз виждам как свързва казаното от Джей с начина, по който се гледахме току-що.

— Джордан? — Коул ме ръчка да кажа нещо, но аз само свеждам очи, неспособна да го погледна.

Пайк преглъща и диша плитко.

— Коул…

— О, майната ти — казва му Коул, прекъсвайки го, и се отдръпва.

Пайк пристъпва напред, но Коул се завърта и бързо се отдалечава, излиза от двора и тръгва по улицата.

Пайк не го следва. Познава сина си поне толкова, колкото и аз, и знае, че тази вечер Коул няма да чуе нищо. А и какво би могъл да му каже Пайк, от което да се почувства по-добре? Щетите вече са нанесени.

Пайк стои там, взира се в Коул и изглежда така, все едно са му изтръгнали живота. Какво му остава сега?

Изваждам ключовете си, слизам по стълбите на верандата и тръгвам към колата си, без да спирам или да се колебая, докато подминавам Пайк Лоусън.

Той също не ме следва.

Сега знам, че наистина си е мислил онова, което намекна снощи. Просто не си струвам.

* * *

Знам, че всичко е объркано, набирам на телефона си. Бих искала да знаеш, че не беше за отмъщение. Просто се случи и съжалявам.

Взирам се в телефона от двайсет минути, опитвам се да реша какво да кажа на Коул. Смятам да се логаутна от социалните мрежи и известно време да говоря само със сестра ми и няколко други приятели. Имам нужда от тишина и спокойствие. Просто не исках да изчезна, без да му кажа нищо.

Не съжалявам, че се случи, но съжалявам, че го нараних. Пред себе си се оправдавам, че той ми изневери пръв и не му дължа нищо.

Обаче не искам всичко да свърши така. Не съжалявам, че си тръгвам. Не съжалявам, че няма да го видя скоро.

Но просто исках да знае… Че причината не е в него.

Обичаш ли го? Изскача отговорът му.

В гърлото ми бодат игли, натискам копчето отстрани на телефона и го изключвам.

Преглъщам буцата в гърлото си, натъпквам телефона в страничния джоб на чантата, закопчавам го и затварям очи, за да спра сълзите.

Шел влиза в склада за алкохол, където стоя пред няколко каси бира, и вместо да ми даде чека за заплатата, който отиде да вземе, изважда пачка банкноти и я пъха в чантата ми, без да ми я покаже.

След като отново спах у сестра ми снощи, днес дойдох в бара, за да си взема заплатата, преди да си тръгна. Но по вида на пачката банкноти, която скри в чантата ми, съдя, че със сигурност ми е дала много повече, отколкото съм си заработила.

Ако започна да споря с нея, ще бъде само загуба на енергия. Отбелязвам си наум, че ще трябва да работя допълнителни часове, когато се върна обратно. Когато и да е това.

— Какво смяташ да правиш? — пита ме с ръка на хълбока и поглежда към мен.

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Не знам.

Тя въздиша, а аз вземам чантата и я мятам през рамо.

— Обикновено това би ме изплашило, но… — провлачвам и се замислям. — Не искам да продължа да правя всичко, което съм правила по-рано. Искам утре да се събудя и да не мога да позная живота си. — Вдигам очи и поглеждам към нея. — И моля те, недей да ме поучаваш, че когато бягам без посока, позволявам на другите да определят как да се чувствам…

Тя ме хваща за раменете и заговаря твърдо.