Рожденичката

Обаче веднага щом пристъпвам навън, виждам, че проблемът вече е решен. Поне за момента. Тя седи на ръба на басейна с крака във водата и поглежда към мен, когато излизам от къщата.

Спирам за миг, а сините ѝ очи са студени и далечни. Притеснението ме боде в гърба, защото знам, че стаята на Линдзи — стаята на Джордан — гледа към задния двор и тя може би ни наблюдава.

Насочвам се небрежно към градинската маса, запалвам пурата си и оставям запалката, пуфтя и вдишвам, докато краят ѝ не започва да свети в оранжево. Сладникавият аромат изпълва носа ми, издишвам пушека и веднага усещам как ме удря в главата. Приближавам се до страната на басейна срещу Джордан, поглеждам надолу към нея и виждам, че е облечена с шорти за спане и черен потник без сутиен под него.

Твърдите връхчета на гърдите ѝ се виждат оттук.

Напрягам челюст.

— С това ли спиш? — измърморвам, едва движа устни и държа гласа си възможно най-тих.

— Той ме е виждал и с по-малко.

Стискам пурата и потупвам края ѝ със средния си пръст. — И?

— И какво?

Повдигам вежда.

— Докосна ли те?

Чувам я как се засмива и издишва.

— Може би. — После присвива очи към мен. — А аз може да съм му позволила. Все пак крушата не пада по-далече от дървото.

Челюстта ме заболява, а тя поклаща глава и се извръща от мен.

Знам, че е ядосана. Знам защо е ядосана. И знам, че всички вършим глупости, когато сме ядосани. Тя ме отхвърля, а аз просто имам нужда от време да помисля. Само малко време.

— Не прави така — казвам ѝ.

— Тогава недей да ми задаваш тъпи въпроси.

Гърдите ѝ се повдигат и спускат от плиткото дишане, изглежда нещастна. Не знам какво да направя.

— Това ме убива — прошепвам и стрелвам очи към прозореца ѝ, за да се уверя, че Линдзи не ни гледа. — Убива ме, мамка му, да знам, че лежиш в неговото легло.

— Тогава трябваше да им кажеш истината — отвръща ми. — Че може да вземе моята стая, щом иска, защото аз вече спя в твоето легло.

Изправя се на крака, изтърсва задника си и вече не мога да я погледна в очите. Тя вече спи в моето легло. Да, така е.

И сега повече от всичко ми се иска да е там.

— Ако ме искаш, рано или късно ще ти се наложи да се изправиш срещу него — казва. — Не можеш да ме държиш затворена тук, Пайк. Искам да правя разни неща с теб, да излизаме заедно, да вечеряме навън, да те целувам и да не се притеснявам дали вратите са затворени, когато го правя.

Замълчавам за миг, но тя не чака да си възвърна дар словото. Тръгва към къщата и аз неистово поглеждам нагоре към прозореца ѝ, преди да хукна да я гоня. Хващам я за ръката, издърпвам я зад ъгъла на къщата и я подпирам на стената.

— Не можем — умолявам я и гледам надолу към нея. — Още не. Това, което правим, не е редно. Всички ще ни одумват. Коул няма да разбере.

Очите ѝ блестят от сълзи, докато гледа нагоре към мен, но челюстта ѝ е стисната от гняв.

Отстъпвам крачка назад и прокарвам ръка през косата си.

— Ами ако всичко свърши след две седмици и разруша връзката с хлапето си, защото не мога да си държа оная работа в гащите? — питам я. — Трябваше просто да си държа ръцете далеч от теб! Защо не можах да се въздържа? А?

Въпросът е риторичен, но е истина. Трябваше да си държа ръцете далеч от нея. Кой знае как ще го приеме Коул? Колко дълбоко ще забие ноктите си Линдзи в него заради това? Всичко, което съм направил през живота си, е било заради него. Не се записах в колеж, защото тя не искаше да работи, а имахме нужда от пари. Скъсах си гъза от бачкане, за да мога да си позволя всичко, от което се нуждае той. Коул най-накрая ми се доверява, а това може да развали всичко.

Джордан мълчи известно време и на мен това изобщо не ми харесва. Искам да разбера какво мисли, и когато е ядосана, поне знам, че иска да се кара с мен. Точно сега дишането ѝ е бавно и стабилно и тя просто се взира в мен твърде спокойно.

После кимва на себе си.

— Не си струва — разшифрова. После тръгва да си ходи. — Знам, че си прав.

— Джордан…

— Не, няма проблем. — Спира. — Разбирам. Знаех, че сестра ми е права. Нямаше да се получи.

Не това…

Но точно това имах предвид, нали? Ако не мога да му кажа сега, смятах ли да го направя изобщо? Кога би било по-лесно? След като са скъсали от няколко години?

Когато не отговарям, тя поглежда към мен.

— Ще се видим сутринта.

Тръгва към задната врата, а аз се чувствам, все едно са ме сритали. Чувствам се, като че ли никога повече няма да я видя.

Затичвам се след нея, хващам я за ръката и я спирам.

— Недей — умолявам я. — Господи, нямах това предвид. Джордан, аз… ти си струваш. Аз просто… — Поклащам глава. — Не знам.

— Няма проблем — казва, звучи толкова спокойна, че се плаша. — Наистина. Всъщност трябва да ти благодаря. От години се опитвам да бъда жена, на която бих се възхитила, и внезапно усещам, че съм успяла. Знам, че си струвам. Но ти не си.

Понечва да се отдалечи, но аз отново я спирам.

— Джордан.

Този път се обръща, вдига високо глава и измъква ръка от хватката ми.

— Тогава му кажи сега — настоява.

При този ултиматум въздухът напуска дробовете ми.