Рожденичката

Коул и майка му ме следват вътре, входната врата се затваря, а в гласа ми се чува всичко друго, освен гостоприемност. Коул е повече от добре дошъл, но нея с голям кеф бих я пратил на хотел, стига да можех.

Но той ми вменява вина.

— Няма да спя на дивана — осведомява ме Линдзи и тръшва чантата си на плота. — Имам нужда от уединение. Аз съм голяма жена.

Джордан върви тихо след тях, скръства ръце и се опира на касата на вратата. Очите ѝ са сведени, не мисля, че ме е поглеждала от снощи насам, когато ми се обади Коул. Днес бях на работа, а тя пое дневната смяна в бара и между преместването на нещата ѝ обратно в нейната баня и затварянето ѝ в стаята ѝ, докато правеше бог знае какво, и довършването на ремонта на колата ѝ от моя страна не сме си казали почти нищо. Предполагам, че не мога да кажа повече, отколкото тя.

Поглеждам към Линдзи, плътното ѝ червено червило е в същия цвят като червения сутиен, подаващ се от черната ѝ копринена блуза, и за около пет минути преди двайсет години смятах, че е сексапилна и уверена. Сега това вече не ме привлича, защото знам какво има отвътре.

Надявам се, че ще ми се наложи да я търпя само една-две вечери. Коул се е преместил при нея преди няколко дни, но сега сменят прозорците в апартамента ѝ, така че двамата имат нужда от място, където да отседнат, докато работниците приключат.

— Можеш да имаш всичкото уединение, което си поискаш, на хотел — напомням ѝ. — Предложих да платя престоя ти там.

— Стига де, татко — мърмори Коул, отива до хладилника и си взема безалкохолно.

После поглежда към Джордан, но тя не среща ничии очи.

В стаята пада неудобна тишина.

Прочиствам гърло.

— Е, ако не искаш да делиш една стая с Коул — казвам на Линдзи, — няма къде другаде да спиш, освен в мазето.

— Ами стаята за гости? — отвръща ми тя.

— Това е стаята на Джордан.

— Джордан изобщо не трябва да живее тук — казва тя и почти съска. После се обръща към Джордан: — Би ли отишла в стаята на Коул за няколко вечери, за да се настаня в стаята за гости?

— Вече не е „стая за гости“ — изтърсвам, а сърцето ми изведнъж започва да препуска. — Това е нейната стая.

Няма никакъв шибан начин…

— Това е нелепо. — Линдзи ме поглежда кръвнишки. — Аз съм майка на сина ти и имам нужда от стая. — Отново поглежда към Джордан. — Прекарала си много време в леглото с Коул. Още една-две вечери няма да те убият, нали?

Пристъпвам напред и слагам ръце върху плота в средата на кухнята.

— Тя няма да спи при Коул. Вече не са заедно. Не е честно.

— Това е само легло — най-накрая заговаря Коул, въздишайки. — Просто ще спим. Ще издържим.

Поглеждам към Джордан, чакам да прояви някаква борбеност и да ми помогне, но тя само вдига очи и среща моите, без да каже нищо. Като че ли аз съм този, който позволява да се случва всичко това, и тя ме чака да направя нещо.

Щом не смята да ме подкрепи, ще изглеждам глупаво, опитвайки се да защитавам честта ѝ. Тя е голямо момиче. Няма да разберат защо само аз им се опъвам.

Вече съм уплашен.

Искам двамата с Коул да се сдобрят и отново да бъдат приятели, но не искам да остават сами заедно през нощта. Те бяха двойка, мамка му. Той познава тялото ѝ толкова добре, колкото и аз. Ами ако започнат да се чувстват, както когато са започнали да излизат и всичко е било хубаво? Ами ако тя започне да си мисли, че има нужда от някой… по-млад? Двамата споделят обща история.

Не смятам да ревнувам от сина си. Не се състезаваме. Но той я познава от доста по-отдавна. Ами ако започнат да си говорят и отново се свържат?

На върха на езика ми е просто да го изтърся. Тя е моя и няма да спи в леглото на друг мъж.

Но после се сещам за Линдзи и за катастрофата, която представлява, и как през последните шест години той постоянно застава на нейна страна. Тя винаги играе жертвата и му вменява вина, че трябва да я защитава, и той отново ще го направи, защото знае, че аз мога да се справя сам. Тя страшно ще се изкефи, когато разбере, че съм чукал Джордан зад гърба му. Просто си търси кого да мрази, и аз не искам да поставям Джордан в тази позиция.

Свеждам очи и едва успявам да отключа челюстта си.

— Джордан, има одеяла на дивана — казвам тихо. — Кажи ми, ако ти стане студено.

Понечвам да изляза от стаята, но тогава най-накрая чувам гласа на Джордан:

— Не, Коул е прав — отвръща. — Това е просто легло, само ще спим и е само за една-две вечери. Няма проблем.

Спирам и поглеждам нагоре към нея, но тя е съсредоточила поглед напред, спокойна, доколкото е възможно. Свивам десния си юмрук, напускам всекидневната и се насочвам към стаята си. Едва седем часът е и е петък вечер, но ако не остана сам, ще направя някоя глупост.

Като например да започна кавгата с нея, която желая толкова отчаяно, пред всички.

* * *

Някъде след полунощ най-накрая заспивам. На няколко пъти тази вечер бях на ръба да се издам, но рискът да съжалявам по-късно, е твърде голям. Не сега. Не пред бившата ми.

Това е просто забежка. Гадна, мръсна забежка, нали? Поне така ще си помислят всички.