Рожденичката

— Да, добре — казва. Но после добавя: — Само ѝ кажи да не забрави да си прибере дрехите от пода, когато излезе от душа заедно с теб, става ли?

Очите ми се разширяват, устата ми се отваря и заравям лице в тялото на Пайк точно навреме, за да сподавя смеха си. О, мамка му.

Вратата на банята се затваря, главата на Пайк пада на рамото ми и нажеженият момент отминава, докато смущението загрява бузите ми.

Благодаря, Дъч.

* * *

Събуждам се късно, чувствам се изтръгната от съня си и се усещам така, като че ли ще падна всеки момент. Отварям очи и виждам, че се намирам в прегръдките на Пайк. Той ме повдига с една ръка зад гърба ми и друга под коленете ми.

— Какво правиш? — питам, затварям отново очи и се сгушвам в него.

— Ще поспиш ли при мен?

Да поспя при него? Защо изобщо ме пита? Няколко вечери заспивах в леглото му, но през повечето време се стараех да прекарвам нощите в собственото си легло, в случай че Коул се прибере и започне да ме търси. Или още по-лошо, влезе в стаята на баща си и ме открие там. Искам Коул да знае — не желая да се крия повече, — но двамата се съгласихме, че няма нужда да разбира така.

Той ме полага в леглото си и аз издърпвам чаршафа над бельото и потника си.

— Искаш ли да се съблека? — дразня го.

— Не, моля те, недей. — Той заключва вратата, заобикаля долната част на леглото и ляга от другата страна. — Наистина имам нужда от сън и ще ми бъде трудно да не се надървя дори ако си облечена.

Вдига ръка и ми прави знак да се приближа и аз се сгушвам до него и опирам глава на рамото му.

Обзема ни вълна на спокойствие. Толкова е приятно.

Прокарвам пръсти по гърдите и корема му, после обвивам ръка около тялото му и поглеждам нагоре към него в тъмнината.

Двамата сме на напълно различни етапи от живота си. Веднъж той ме попита какво виждам в него. Бих могла да му задам същия въпрос.

— Какво гледаш? — пита той.

Навеждам глава обратно надолу, прокарвам устни върху кожата му и се замислям.

— Завиждам ти.

— Защо?

Свивам рамене.

— Ти вече си открил кой си, а аз не съм — казвам му. — Тревожа се за всичко. Дали ще завърша колеж? Дали ще стана онази, която искам да бъда? Дали ще имам приятели и ще направя нещо за този свят, или накрая и аз ще работя нещо, което мразя, също като сестра ми, баща ми и всички останали, които познавам? — Поглеждам обратно нагоре към него. — Имам предвид всички, освен теб. Ти създаваш впечатлението, че си доволен от себе си и че не съжаляваш за нищо. Аз съжалявам за всичко.

Засмивам се леко.

— Е, не за всичко — поправям се. — И се чувствам много глупава. Заради думите, които изричам, веднага щом излязат от устата ми. Заради нещата, които правя. Заради решенията, които вземам. Постоянно се съмнявам в себе си. Като например че вероятно бих била по-щастлива, ако не вдигам шум, държа си проклетата уста затворена и главата наведена.

Ръката му се стяга около мен.

— По-щастлива или в по-голяма безопасност?

Не е ли едно и също?

Но не, знам какво има предвид. Корабът е на безопасно място в пристанището, но това не е предназначението му.

— Мисля, че си изплашена, защото хората силно са се постарали да те накарат да чувстваш, че не заслужаваш вниманието им, Джордан — казва той. — Родителите ти, бившият ти от гимназията… дори Коул. Дала си им шанс, а те са злоупотребили с него. Вината е тяхна, не твоя. — Той повдига брадичката ми, за да срещна погледа му. — Не мисли, че има нещо общо с това коя си. И не позволявай на никого да те кара да се страхуваш от себе си. Ти си невероятна.

Усмивката ми изгрява и въпреки че в ума ми се прескачат хиляди съмнения за това накъде сме се запътили двамата с него, тази вечер ще живея за мига. Имах нужда да го чуя. Единственият друг човек, който ме надъхва така, е сестра ми.

Но с Пайк е по-приятно, защото мога и да го целувам.

— Освен това аз станах такъв, какъвто съм, защото нямах друг избор — отбелязва. — Ако нещата се бяха развили по друг начин, щях да отида в колеж. Да пътувам. Може би дори да ходя на работа с костюм. — Тялото му се сковава. — Аз ти завиждам. Все още се развиваш и можеш да станеш всичко, което поискаш. Всички избори в живота са пред теб.

Не бях се замисляла за това. Колко различен щеше да бъде животът му, ако Коул не се беше родил.

— Спомням си те с онзи костюм — замислям се. — Трябва да ме заведеш на среща с него някой път. Никога не си ме виждал с рокля.

Той мълчи, а палецът му се плъзга нагоре и надолу по ръката ми. Разбирам онова, което не ми казва. Не може да ме заведе на среща, освен ако не излезем извън града.

Поемам си дълбок дъх и избутвам притеснението в задната част на ума си.

— Когато те видях за пръв път, се почувствах, все едно са ме ударили — прошепва. — Тялото ти ме кара да се чувствам, все едно съм на увеселително влакче, когато го докосна.

Усмихвам се и събувам бельото си, после прехвърлям крак през него, яхвам го и се изправям.

Той издишва и ме хваща за бедрата.