Рожденичката

Освен това ще разбие сърцето на Коул. Сигурен съм, че очаква тя да продължи напред по някое време. Все пак не е твърде загрижен за нея, откакто си тръгна.

Но ако знае, че съм отишъл и съм си поиграл с една от играчките му, и разбере, че мога да я направя по-щастлива… Да, от опит мога да твърдя, че част от теб винаги си мисли, че имаш по-голямо право над бившето си гадже от всички останали дори след раздялата. Ще го почувства като предателство. Като че ли съм взел нейната страна и съм се опитал да се представя по-добре там, където той се е провалил.

И ще бъде прав. Бих разбрал всичките му чувства.

Ще си призная. В крайна сметка. Тя ще осъзнае, че съм твърде възрастен — твърде уседнал, — и ще поиска повече. Това няма да продължи дълго.

Но осъзнаването на тези неща не ме спира да я искам. Да ми липсва и да се нуждая от нея.

Леглото проскърцва зад мен и аз отварям очи, осъзнавайки, че в стаята има още някого. Това ми отнема миг, но после ме изпълва облекчение, протягам ръка назад и я придърпвам към себе си.

Джордан.

Но после сбърчвам чело, а сърцето ми започва да блъска, когато ароматът на Хевънли на „Виктория’с Сикрет“ ме удря в ноздрите и напипвам крак, който не притежава същите извивки и текстура, за които копнея всеки ден.

Надигам се, обръщам глава и виждам познати форми до себе си, но не онези, които желая.

— Какво, по дяволите?

Отмятам завивките и запалвам лампата, после се изправям до седнало положение и се втренчвам в Линдзи. Облечена е в червена копринена нощница.

Какво, по дяволите, си мисли, че прави?

— Ти сериозно ли? — Тя ме приковава с изненадан поглед, като че ли това не е реакцията, която е очаквала. — Не се преструвай, че си забравил упражнението, Пайк. Когато в леглото ти се появи полугола и разгонена жена, която ти е в кърпа вързана, не я отхвърляш.

Тя се навежда, притиска тяло към моето и посяга към врата ми с уста.

— Спри. — Ставам от леглото, вземам джинсите си от стола и ги обувам. — Не съм толкова отчаян, мамка му.

— Не е нужно да става така. Пайк. — Тя въздиша и се приближава, застава на колене и прибира тъмната си коса зад ухото си. — Бях млада. Бях глупава. И себична — умолява ме. — Не видях колко добър човек си. Какъв късмет бях извадила да срещна някой толкова амбициозен, отговорен и надежден. Искам те. — Тя накланя глава и ми играе с очи. — Не всичко беше лошо. Спомняш си го, нали? Спомняш си как се разгорещявахме.

Посягам към чекмеджето на нощното шкафче, забелязал новата кутийка с презервативи, която трябваше да купя, защото двамата с Джордан изразходихме предишната по-бързо, отколкото бях очаквал. Бързо вземам пура от кутията, както и запалката си, после затръшвам чекмеджето, за да не ги види Линдзи и да не започне да любопитства.

— Тогава нямах добра база за сравнение — изплювам. — Но вече имам.

— Самотен си — казва тя. — Искам да опитаме отново. Заради Коул. Знаеш ли как ще се зарадва да ни види заедно? Беше твърде малък, за да си спомня.

Засмивам се горчиво. И слава богу. Прибирах се вкъщи от двойна смяна и изръсвах шейсет долара на детегледачката, преди да прекарам останалата част от вечерта, наваксвайки със съня, когато мога, между храненията на Коул, докато тя купонясваше навън.

— Не ти ли омръзна да излизаш сам? — Тя става от леглото и пристъпва към мен. — Да гледаш всичките си приятели заедно със семействата, къщите и ваканциите им? И ние можем да го имаме. Вече пораснах. Мога да те подкрепям, да се грижа за теб и за къщата.

Къщата. Има предвид нашата къща. Иска да живее тук.

От представата за Линдзи в моята къща, как се разхожда наоколо, като че ли е нейна, ми се повръща. Къщата не е нейна. И никога няма да бъде. Тя е…

Спирам се, няма нужда да оформям мисълта с думи. Мога да си представя само една жена да живее в тази къща.

Тръгвам към вратата.

— Нека позная… в замяна аз ще те издържам финансово, нали така?

— Мога да те направя щастлив — казва ми. — Правила съм го и преди.

Свеждам поглед, почти нямам нужда да обмислям това твърдение. Преди месец можеше и да се съглася с нея. Някога, много отдавна, за доста кратко бяхме щастливи. Няколко дни тук, няколко часа там.

Но сега знам, че дори не се е доближавало. Не може дори да се сравнява с онова, което преживях през последните няколко седмици.

— Връщай се в стаята си — излизам, оставям вратата отворена и после добавям през рамо: — Имам предвид в стаята на Джордан.

Изхвърчам в коридора и забавям ход, когато подминавам вратата на Коул, ужасно изкушен да я отворя. Онова вътре е мое. Кой мъж поставя момичето си в такава ситуация? Кой мъж не си признава, мамка му, и не си прибира онова, което му принадлежи?

Трябва да помисля. Изтичвам надолу по стълбите и си проправям път през кухнята и после през пералното помещение, а всеки миг, в който изчаквам, ме приближава все повече и повече до това да не мога да го понеса. Знам, че тя няма да позволи да се случи нищо, но трябва да я измъкна оттам.