Рожденичката

— Ъм, благодаря — казва мъжки глас. — Ъм…

Отварям шкафчето и вземам топ хартия, а приглушените им гласове се носят из фоайето. Надявам се да му трябва само една стая, защото този път всичко е пълно.

— Джордан Хадли? — казва Дани по-силно, като че ли повтаря неговите думи.

Застивам с хартията в ръка пред все още отвореното шкафче.

— Аха — казва мъжът и аз се приближавам внимателно до рамката на вратата, за да чувам по-добре. — Извинете, че ви безпокоя. Тук ли е? Казаха ми, че работи в мотел в района, и вече съм проверил почти всички.

Вената на врата ми започва да пулсира, а дишането ми става плитко и накъсано.

— А вие сте? — пита го Дани.

— Пайк Лоусън — отвръща. — Неин приятел.

Ръцете ми омекват и едва не изпускам пакета хартия.

— Пайк… — повтаря тя. — Също като в Бъфи, убийцата на вампири?

— А?

— Култовата класика от 1992 година? — обяснява Дани. — Люк Пери? Във филма се казва Пайк?

Обикновено бих се разсмяла на словесната ѝ диария, но сега главата ми се замайва, а стомахът ми прави салто. Той е тук? Наистина е тук?

След миг тишина Пайк отново пита:

— Е, тук ли работи Джордан? Трябва да я видя.

Звучи уязвим, гласът му ме кара да осъзная, че ми е липсвал дори повече, отколкото си мислех.

Но някъде вътре в мен силата ми нараства и аз изпъвам гръб, готова да му покажа, че не смятам да се крия от него. Не знам защо е дошъл, но ако отново се опита да изисква разни неща от мен, както когато исках да се върна при баща ми, не смятам, че ще ми бъде трудно да му се опълча. Няма да ми казва какво да правя.

Без значение колко се опитва.

Излизам иззад ъгъла, пристъпвам във фоайето и виждам Пайк, застанал от другата страна на рецепцията. Погледът му веднага се устремява към мен.

Той вдишва и само се втренчва в мен, а тялото му е сковано.

Оглеждам черната му тениска и силния му тен, като че ли цяло лято е работил навън, а сърцето ми подскача при вида на пронизващите му, топли лешникови очи и големите му ръце, които са ме повдигали и носили толкова пъти. Изглежда по-висок, но знам, че не е пораснал, разбира се.

Дани скача от стола си.

— Аз само… ще ида да нагледам баба — казва и тихо ме подминава по пътя към апартамента си.

Пайк стои между входната врата и рецепцията, свил ръце в юмруци до тялото си, и изглежда така, все едно се кани да пристъпи напред, но не го прави.

Приближавам се до бюрото и оставям хартията.

— Какво? — питам.

Но той продължава да стои на място като изпаднал в транс.

Тилът ми се изпотява, изнервям се. Защо се е заковал там и се звери в мен?

— Какво искаш? — Настоявам с рязък тон.

Той отваря уста, но после я затваря и преглъща.

— Господи, Пайк…

— Денят, в който си тръгна — изтърсва и аз застивам.

Чакам и се ослушвам, докато очите му ме гледат уплашено.

— Къщата беше толкова празна — продължава. — Падна тишина, както никога преди. Не чувах стъпките ти горе, нито сешоара ти, не очаквах да влезеш в стаята. Замина си. Всичко просто… — свежда поглед — … изчезна.

В гърлото ми се настанява буца, усещам как в очите ми избиват сълзи, но стискам челюст и отказвам да им се поддам.

— Обаче все още те усещах — прошепва. — Все още беше навсякъде. Кутията с бисквити в хладилника, задните панели, които избра, начинът, по който разбъркваше всичките ми снимки, когато бършеше рафтовете. — Усмихва се на себе си. — Но не можех да ги подредя, защото ти ги беше докосвала за последно и исках всичко да стои, както си го оставила.

Брадичката ми потреперва, кръстосвам ръце на гърдите си и скривам юмруци под мишниците си.

След кратко мълчание продължава:

— Нищо няма да бъде отново такова, каквото беше, преди да дойдеш в дома ми. И аз не го искам. — Поклаща глава. — Ходех на работа, после се връщах вкъщи и стоях там всяка вечер и целия уикенд, всеки уикенд, защото там бяхме заедно. Все още те усещах там. — Пристъпва по-близо и снишава глас. — Там можех да се отпусна в прегръдките ти и да се държа за последната дреболия в къщата, която доказваше, че за кратко си била моя.

Гласът му става плътен, виждам как очите му се насълзяват.

— Наистина си мислех, че постъпвам правилно — казва, сбърчвайки чело. — Мислех, че се възползвам от теб, защото си млада и красива, толкова щастлива и пълна с надежда въпреки всичко, което си преживяла. Накара ме да чувствам, че светът отново е голям.

Дишането ми се накъсва, не знам какво да правя. Ненавиждам това, че е дошъл тук. Ненавиждам това, че се радвам на присъствието му. Ненавиждам го.

— Не можех да открадна живота ти и да те задържа за себе си, разбираш ли? — обяснява. — Но после осъзнах, че не си щастлива и пълна с надежда, нито ме караш да се чувствам добре, защото си млада. Ти си всичко това и си способна на тези неща, защото си добър човек. Такава си.

От окото ми се откъсва сълза и се търкулва надолу по бузата ми.