Рожденичката

Спирам, без да мога да го погледна, но усещам как пристъпва напред. Колебае се, сякаш търси правилните думи.

Поглеждам нагоре.

— Просто… — Поклаща раздразнено глава. — Премести нещата си в моя пикап. Аз ще те закарам.

Отварям уста да възразя, но той ме прекъсва.

— Трябва да приключа с ремонта на фолксвагена — изтъква. — Трябва да остане тук още няколко дни. И недей да се репчиш. Можеш ли да си позволиш механик?

Глава 14 Пайк

Мийдоу Лейкс1. Иде ми да се разсмея. Няма нито ливади, нито езера и определено няма езеро на ливада. По-скоро е шейсетгодишен паркинг за каравани, пълен с дупки на колела, подпрени на бетонни блокчета.

Наистина ли е отраснала тук?

Започвам да си мисля, че на Коул не му е било чак толкова зле. Оглеждам древните сребристи еърстриймове2, размесени с малко двойни каравани от осемдесетте. Счупените им щори едва се забелязват зад зацапаните прозорци, а отвън са изядени от термитите и зелени от плесен и стърчаща изолация. Цялото шибано място е пожароопасно. Не искам Джордан да се връща тук. Не е нужно да остава в къщата ми, просто… да не е тук.

Тя седи на седалката до мен и бавно търка дланите си една в друга и се взира безучастно надолу, потънала в мисли. Не мога да се отърся от усещането, че се опитва да отложи поглеждането през прозореца колкото е възможно повече.

Още не се е мръкнало, но слънцето е залязло. Няколко деца изскачат измежду две каравани, преследват някаква топка. Намалявам скоростта, в случай че излязат на улицата.

— Ето тук — казва Джордан.

Обръщам се към нея и виждам, че сочи наляво. Проследявам погледа ѝ към каравана с толкова мръсни яркозелени стени, че стискам зъби.

От предното стъкло се подава климатик, а долната част е заобиколена от разнебитена стара дъсчена ограда, части от която лежат потрошени на земята или направо липсват, а верандата е покрита с безразборни вехтории, дрехи и няколко пълни торби за боклук. Три млади момчета стоят на верандата, пушат и си говорят.

— Тук ли? — обръщам се да я попитам.

Но тя само разкопчава колана си и се приготвя да излезе от колата.

— Кои са тези момчета? — казвам.

Тя поглежда нагоре само за миг, преди отново да извърне очи, и взема чантата си.

— Вероятно доведеният ми брат и приятелите му.

Спирам пред караваната, защото малката алея е заета, и загасям двигателя.

— Имаш доведен брат? — Не го е споменавала досега.

Тя само свива рамене.

— Технически погледнато, да — казва, извивайки устни. — Не си говорим много.

— Но той живее тук — продължавам, за да си изясня положението.

Тя кимва и преди да отговоря каквото и да било, слиза от пикапа, стиснала чантата си.

Е, колко стаи има в това чудо, та още едно хлапе да живее тук? Дали Джордан си има собствено легло?

Тя взема един от куфарите от ремаркето, премята чантата през главата си и тръгва напред. Хващам една кутия, следвам я и скърцам със зъби, за да си държа шибаната уста затворена. Не знам дали съм ядосан, притеснен или нещо друго, дали имам право да се чувствам така и дали притесненията ми са основателни. Вероятно всичко ще е наред. Все пак това е семейството ѝ. Само че аз…

Чувствам, все едно ще експлодирам всеки момент.

Изкачваме няколкото стъпала до предната врата, а Джордан едва поглежда към доведения си брат и приятелите му, докато отваря вратата.

— Райън, това е бащата на Коул — промърморва. — Пайк, това е доведеният ми брат Райън.

Обръщам се към хлапето, а то се изправя и протяга ръка.

— Здрасти, пич.

Премествам кутията в ръцете си и успявам да се здрависам с него.

— Привет.

Той е набит и нисък за момче, на ръст е колкото Джордан, но се опитва да го компенсира с татуировка на врата и черно кожено яке.

През лятото.

— Е, вкъщи ли се прибираш? — пита я и надига бирата си.

— Аха.

Едно от приятелчетата на Райън го сръчква.

— Това стриптийзьорката ли е?

Пръстите ми се впиват в кутията.

Райън изсумтява и почти изплюва бирата си:

— Не, пич. Това е другата. — Но след това очите му оглеждат Джордан, местят се нагоре-надолу по тялото ѝ със самодоволна усмивка. — Обаче тази също танцува малко.

Момчетата се разсмиват, а аз усещам как в гърлото ми с ръмжене се надига буца. Стягам се, обръщам се, отварям вратата на Джордан и я натиквам вътре.

Трябва да бъда по-незлоблив. Не е като и аз да не бях задник от време на време, докато растях.

Той пък откъде знае как танцува тя?

Разтърсвам се мислено и си поемам дълбок дъх. Ще оставя вещите ѝ и ще се прибера вкъщи. Тя не е моя грижа. Това е неин избор. Ако бях на нейно място, бих постъпил по същия начин.

Всъщност се гордея със себе си. Тя е ставала свидетел на изблиците и настоятелните ми искания, а сега съм учудващо тих, предвид че мразя това място, а цялата ситуация ми лази по нервите. Мога да издържа още пет минути, нали?

Ако го направя, може би ще се почерпя в „Деъри Куин“3 на път към къщи, задето поне веднъж успях да си задържа устата затворена.