Рожденичката

Превключвам на скорост и потеглям, завивам и после тръгвам назад, за да направя обратен завой. Най-накрая се насочвам натам, откъдето дойдохме, натискам газта и се измъкваме оттук, подкарвам по алеята и после излизам на пътя, водещ обратно в града.

Нямам представа какво си мислят доведеният ѝ брат и мащехата ѝ, и изобщо не ми пука. Нека си мислят каквото си щат, в следващите пет минути, защото точно толкова ще им отнеме, за да забравят отново за съществуването ѝ.

Нищо чудно, че се е махнала оттам при първата възможност. Не мисля, че са я малтретирали или нещо подобно — никога не съм чувал такива неща за баща ѝ, — но определено са я пренебрегвали. Тя заслужава нещо по-добро.

Дърветата надвисват от двете страни на тъмната магистрала и аз свалям прозореца, за да влезе малко свеж въздух.

Тя не казва нищо, само седи като замръзнала, а аз искам да се сритам, защото можеше направо да поговоря с нея вкъщи, вместо да минаваме през това. Знаех как ще свърши всичко. Нямаше начин да я оставя в Мийдоу Лейкс. Не ѝ помагах да се премести наистина тази вечер. Просто събирах смелост.

Но какво щеше да стане, ако искаше да се премести при сестра си? Или да отседне при приятелка? Все пак щях да споря с нея. Сигурен съм.

Не е като да не може да се грижи за себе си. Знам много добре, че е способна на това.

Просто не искам да ѝ се налага. По някое време започнах да се притеснявам за нея.

Никой друг от близките ѝ не може да ѝ даде онова, което заслужава, и докато тя не започне да се издържа сама, аз ще поема тази отговорност. Майната му. Тя заслужава най-доброто. И ще го получи.

Взирам се напред и подпирам лакът на вратата, докато прокарвам ръка през косата си. Но това решение не е мое. Или е? Ако се разпореждам с нея, значи не съм по-добър от близките ѝ.

Освен това не искам да бъда поредният човек, който я задушава. Така ще намрази и мен. Ако съм научил нещо за връзките — каквито и да било връзки, — то е, че нито един от двамата не носи панталоните. Длъжен си да знаеш кога трябва да си силен и кога трябва да отстъпиш. Това се отнася и за двамата.

Да даваш и да получаваш. Да споделяш властта.

Натискам спирачката, бавно минавам от дясната страна на пътя и спирам, докато ме подминава друга кола.

Очите ѝ се преместват, но все още не иска да погледне към мен.

Господи, какво ли си мисли.

— Съжалявам — казвам, а гласът ми вече е по-тих и по-спокоен. — Нямах намерение да те командвам така. — Отпускам ръце от волана и се опитвам да забавя малко блъскането на сърцето си.

— Коул е отседнал при… — провлачвам, знам, че знае при кого. — Засега — довършвам. — Ще имаш пространство, освен това можеш да спиш в другата свободна стая. Тя ще е само за теб. Харесваш къщата ми, нали?

Джордан си поема дъх, търси правилните думи.

— Да, но…

— Ще се радвам някой да ми помага в домакинството — обяснявам. — Освен това е хубаво да се прибера вкъщи и да не ми се налага да правя вечеря всяка вечер. Можем да запазим старата уговорка.

Тя замълчава, а по тялото ми се разпространява страх. Може би все пак съм я разчел погрешно. Може би просто се опитва да ме махне от главата си. Може би наистина не иска да остане в къщата ми.

— Ще бъдеш ли щастлива? В моята къща? Честно? — питам. — По-щастлива, отколкото у вас?

Между нас се проточва тишина и аз започвам да се чувствам глупаво. Като че ли съм разчел всичко погрешно и на нея не ѝ е било приятно под моя покрив.

Но когато я видех през изминалата седмица — да пали свещи, да работи в градината, да плува сутринта или да готви в кухнята и да клати глава на фона на музиката на каквато там космата група слушаше — изглеждаше, като че ли се чувства като у дома си. Усмихваше се често, разбирахме се достатъчно, за да се шегуваме един с друг, и тя дори си играеше с мен, като добави тъпите си кълнове и авокадо към сандвича ми с пуешко за обяд онзи ден.

Усмихвам се леко, спомнил си онзи случай.

Не искам да се съгласява на нещо по-лошо, защото си мисли, че не е добре дошла в къщата ми или че се натрапва. Искам да ѝ покажа, че не е нужно да си тръгва.

Примигвам дълго и тежко, внезапно се чувствам изморен. Освен това ненавиждам представата, че тя може да се върне в онази дупка, където никой не оценява нищо, което прави.

Свеждам очи и снишавам глас.

— Моля те, не ме карай да те оставям там.

Виждам как главата ѝ се обръща към мен и разбирам как звуча.

— Моля те — прошепвам отново.

Тя се взира в мен, но аз отказвам да я погледна, защото се страхувам, че очите ми ще кажат нещо повече или ще издадат нещо, което се намира в периферията на съзнанието ми и с което все още не искам да се сблъсквам.

Джордан е щастлива в къщата ми, там е в безопасност, разполага с легло и няма никакви шибани мишки. Толкова е просто.

Аха. Точно толкова.

След миг я чувам да си поема спокойно дъх, докато се протяга, хваща колана си и го закопчава.

Преглъщам.

— По „Нетфликс“ дават Нощта на ужасите — казва. — Наполовина пеперони и наполовина такос?