Рожденичката

Търпях толкова много, защото за мен Коул беше приятел, а не просто гадже. Повечето момичета — ако са по-умни от мен, което не е толкова трудно, имайте предвид — се уморяват доста бързо от такива лентяи. Осъзнаването, че двамата с Елена едва ли ще изкарат дълго, е единствената ми утеха. Той скочи от леглото ми право в нейното, нали?

Но вероятно ми направи услуга. Бих ли го приела обратно? Не. Не искам да го мразя и знам, че е добър човек, но прекалихме, защото някога имахме нужда да се опрем на някого. Насилихме нещо, което не беше такова, не защото имахме нужда един от друг, а защото имахме нужда от компания. Беше ни по-добре като приятели.

Усещам, че вече мога да дишам. И ако той има проблем с това, че съм тук, ще оставя баща му да се оправя с него.

Отварям вратата срещу стаята на Коул, където се намира другата свободна стая — новата ми стая — и издърпвам сгъваемия кош за пране от ъгъла.

Обожавам новата си стая. Там вече има кушетка, така че просто отидох и си купих нови чаршафи. Можех да преместя старите от стаята на Коул, защото така или иначе са мои, но исках да започна на чисто. Не искам нищо да ми напомня коя бях, докато бяхме заедно. Преместих останалите си неща, затворих вратата и оттогава не съм се връщала там.

Двамата с Пайк отидохме до „Икеа“ и избрахме гардероб — който аз платих, но той го натовари в пикапа си, — нощно шкафче и тапициран стол. Забавлявах се, докато я декорирах, тъй като нямаше нужда да се съобразявам с никого другиго, освен със себе си. На рамката от ковано желязо на леглото ми има вградени лампички, няколко весели възглавнички и лампа, освен това закачих на стената картината, която си купих от някакъв уличен продавач в Ню Орлиънс, когато бяхме там със сестра ми. Приятелчето на Пайк, Дъч, дори ми донесе стария си касетофон „Панасоник“, който открил, докато почиствал гаража на родителите си преди няколко дни. Предполагам, че Пайк му е казал за касетките.

— Джордан! — чувам вик от долу.

Хвърлям бялата блуза, която сортирам, обръщам глава и чувам как входната врата се удря в рамката.

Сърцето ми забива малко по-силно.

Излизам от стаята и се затичвам надолу по стълбите. Пайк стои до вратата и изважда якето си от гардероба. По лицето и по златистата кожа на татуираните му ръце тече вода, а косата е залепнала за скалпа му. Навлича якето презглава върху прогизналата си тениска.

Отивам при него.

— Какво има?

— Реката прелива — казва и се втурва към хладилника в кухнята. — Викат всички, които могат да дойдат, за да слагат торби с пясък, преди да наводни улиците.

Схванах. Изваждам кецовете от гардероба и подскачам на един крак, докато ги нахлузвам една по една.

— Обади ли се на Коул?

— Да, но не ми вдига. — Пайк взема няколко бутилки с вода. — Защо не го потърсиш ти?

Издърпвам дъждобрана от закачалката, затварям гардероба и грабвам бейзболната си шапка от куката от външната му страна.

— Ако не вдига на теб, на мен със сигурност няма да ми вдигне.

Пайк отново влиза във всекидневната с пет бутилки между пръстите. Вдига вежда, питайки ме отново, този път мълчаливо, и аз завъртам очи.

— Но ще му се обадя от колата — обещавам му и отварям вратата. — Да вървим.

* * *

Стигаме до залива за нула време, а Пайк вече е натоварил всички торби с пясък, които са му останали, отзад в пикапа. Градът обаче има голям запас от тях и вече са ги докарали тук с камиони.

С толкова много летни дъждове и последните сантиметри сняг, които най-накрая се топят далеч на север, реката си беше бомба със закъснител. Спомням си как заля домовете от западната страна преди няколко години, но след това градът се подготви. Полиция, пожарна, доброволни отряди и отделни граждани са разпръснати между скалите на бариерата срещу наводнения, която вече е поставена. Купчини торби с пясък са сложени по цялото разстояние от водата до склоновете на скалите, както и по пръстта и тревата горе. Остават малко повече от деветдесет метра треви, дървета и железопътни релси, преди да се стигне до порутените къщи от старата западна страна, която е била първата заселена част от Нортридж. Водата се покачва, но бавно, така че, ако бариерата против наводнения не е достатъчна, торбите с пясък би трябвало да бъдат. Хората в този квартал не могат да си позволят да го напуснат, какво да говорим пък да загубят къщите си.

Реката тече на юг все по-бързо и аз потрепервам, а всеки сантиметър от тялото ми е прогизнал. Капки вода падат от козирката на шапката ми, а дъждът вали по краката ми.

— Вода?

Пайк ми подава бутилка и аз поглеждам нагоре към него изпод козирката и му се усмихвам, докато я поемам.

— Благодаря.

Той ме заобикаля, без да казва нищо повече, хваща торба с пясък и я подхвърля на следващия в редицата. Тук сме вече от три часа и не успяхме да се свържем с Коул, въпреки че не мога да твърдя, че положих големи усилия. Точно сега не искам да го чувам, така че оставих телефона да иззвъни три пъти, после затворих.

Поглеждам надолу към бутилката с вода в ръката си. Устата ми е суха като пустиня.