Рожденичката

Отвинтвам капачката и изливам половината в гърлото си, поемам си дъх, после отпивам още две глътки. Останал е само един пръст, така че я прибирам в джоба на якето за по-късно.

— Здрасти, Джордан — казва весел глас, докато някой ме подминава.

Поглеждам и виждам Ейприл Лестър, която изважда чифт работни ръкавици и се отправя към скалите, където е Пайк. Обута е в джинси, които обгръщат всеки сантиметър от краката ѝ, облечена е в симпатична камуфлажна тениска и носи шапка. Черна опашка стърчи от дупката отзад.

Изглежда сладка. Свикнала съм да я виждам в дрехите ѝ за излизане в бара.

Изваждам торба с пясък от каросерията на камиона, подавам осемнайсеткилограмовия конопен чувал на следващия в редицата и се обръщам отново към каросерията, за да повторя упражнението. Всяка торба преминава от ръце в ръце, преди да стигне до мястото си на брега на реката.

Забелязвам, че Ейприл е в другата редица, точно срещу Пайк, и си говори с него.

Опитвам се да държа очите си извърнати, защото не е моя работа, но се хващам, че си открадвам по някой поглед, без да знам защо.

По гърдите ми се разлива топлина и усещам как по челото ми избива студена пот.

Той познава ли я? Говорили ли са си изобщо? Не мисля, че някога са излизали на среща. Не биха могли. Пайк прилича на свещеник. Толкова е резервиран, а тази жена удря по главата като чук. Би го изплашила.

Облизвам устни и подавам нова торба, неспособна да спра да ги гледам. Тя се усмихва весело и казва нещо, а той поглежда към нея, слуша я с удоволствие. Една от редките му, изключителни и разкошни усмивки я озарява — нея — а сърцето ми пропуска един удар.

Намръщвам се и хващам нова торба.

Той изчервява ли се, по дяволите? Изглежда леко срамежлив, но не и отблъснат от флиртуването ѝ.

Изпъшквам.

Преодолей го. Той е мъж. Още е млад и освен това доста здрав, сигурна съм. Правил е секс с жени — Коул е доказателство за това. Не е реалистично да си мисля, че не го прави. По някое време ще доведе жена вкъщи. Всички си имаме нужди.

Спускам очи към торса му, а черното яке за дъжд е залепнало за тялото му като втора кожа. Ръкавите му са навити, откриват предмишниците му и се заклевам, че виждам оттук дъжда да тече по врата му. Той е висок и широкоплещест, обожавам начина, по който стоят тениските му, и начина, по който носи джинсите си.

Когато някой мъж изглежда добре с дрехи, знаеш, че ще изглежда така и без тях.

А ако в гимназията е изглеждал дори наполовина толкова добре, сигурно всяко момиче си е мечтаело за него. Любопитна съм какъв ли е бил тогава, но има и някои неща, които не бих искала да знам.

Ейприл му подава торба, но я изпуска и той се спуска, за да я хване, преди да падне от ръцете ѝ.

Двамата се усмихват и се навеждат близо един до друг, а дробовете ме заболяват.

Като че ли той усеща, че го гледам, защото очите му внезапно се стрелкат нагоре, срещат моите и за миг всичко друго изчезва.

Спирам да дишам. Мамка му.

Извръщам поглед и бързо хващам нова торба.

Не поглеждам повече към него, въпреки че усещам, че ме гледа.

След като камионът се изпразва, изваждам бутилката с вода и изпивам останалото, отивам до пикапа на Пайк и я хвърлям в каросерията.

— Готова ли си? — чувам го да казва.

Обръщам се и го виждам да се приближава и да съблича прогизналото си яке. Тениската му се надига заедно с него и аз откъсвам поглед от корема му.

— Свършихме… свършихме ли? — питам.

Той хвърля якето отзад и изважда още една бутилка от хладилната чанта.

— Предполагам, че направихме каквото можахме. Да се надяваме, че ще е достатъчно.

Оглеждам за последно наоколо и забелязвам, че всички вече се занимават с нещо друго. Някои се качват в колите си, а други все още местят торби или си говорят.

Аз също изхлузвам якето си и го хвърлям в каросерията на пикапа, после се качвам на пасажерската седалка.

Дърпам вратата и той пали двигателя, а чистачките веднага се задвижват от там, където сме ги оставили на идване.

Поглеждам през прозореца.

— О, мамка му — издишвам, втренчена в далечината. Той проследява погледа ми.

Пикапът е паркиран нависоко и имаме цялостна гледка към реката долу, чак до отсрещната страна. Няколкото островчета, които се намират по средата ѝ, вече са почти изцяло покрити с вода, а къщите на отсрещния бряг са под заплаха, докато реката се покачва наполовина на коловете им.

Има още много време, а дъждът вече е намалял. Да се надяваме, че всичко ще е наред.

— Не мога да повярвам колко се е покачила — казвам. — Сюрреалистично е.

Той се обръща към мен.

— Отново се усмихваш.

Срещам очите му и лицето ми се отпуска. Усмихвам ли се?

— Е, опитвам се да не го правя — казвам му и се усмихвам отново. — Имам предвид, че се надявам никой да не пострада и да не бъде наводнен, но…

— Но?

Свивам рамене, усещайки лека вина.

— Предполагам, че ми хареса да помагам днес. Забавно е да се изцапаш.

Той се засмива тихо и превключва пикапа на скорост.

— Още не си видяла истинска мръсотия — дразни ме. — Закопчай си колана.

* * *