Рожденичката

Отново затварям очи и се гмуркам дълбоко в главата си, където всичко, което искам сега, но се страхувам да изрека, е в безопасност. Не е само докосването му. А как го прави. Дългите, упойващи ласки по краката ми и начинът, по който върховете на пръстите му се плъзгат само сантиметър по-нагоре, отколкото би трябвало. И как се опитва да избягва вътрешната страна на бедрата ми, но се приближава, флиртувайки, до нея, като че ли иска да отиде там, но се опитва да се въздържи.

Той приключва с прасците и ходилата ми и аз най-накрая поглеждам през рамо надолу към него.

— Мой ред е — казвам.

Той поглежда нагоре към мен, а гърдите му се вдигат и спускат в плитко дишане. Устните му са разтворени, а в очите му се четат сто различни емоции. Но разпознавам онези, които изпитвам и аз. Страх и копнеж, вълнение и нужда.

Искаме го, но знаем, че не бива.

Обръщам се и вземам маркуча от него, а погледът му пада върху гърдите ми, които се намират точно пред него и са покрити само с розовия дантелен сутиен с розички по него.

В сърцето си съм женствено момиче и мисля, че това му харесва.

Без да каже и дума, той се изправя и се втренчва в мен — не трепва, когато вдигам маркуча и започвам да го мия отново. Никой от нас не беше чак толкова кален поначало. Можехме лесно да стигнем до къщата и до душовете, и двамата го знаем.

Прокарвам ръка по гладката кожа на гърдите му, проследявам картината, татуирана върху рамото, гърдите и ръката му.

Не го гледам в очите, но знам, че той гледа лицето ми.

— Като по-млад ли си си правил тези татуировки? — питам тихо.

— Повечето от тях — отвръща дрезгаво. — Когато нямах за какво друго да си харча парите.

— Съжаляваш ли за някоя от тях? — Забелязвам кал под ухото му и се надигам на пръсти, като заставам с гърди срещу неговите.

— Не, аз… — Той спира, а тежкото му дишане пада върху бузата ми, докато се надвесвам над него.

— Имаш малко кал — обяснявам и поглеждам нагоре към него, а тялото ми се притиска към неговото.

Стъпвам отново на краката си и продължавам:

— Та какво казваше?

Той прочиства гърло.

— А, да. Малко са… малко са ми писнали част от тях, предполагам, но някога — казва ми — показваха точно кой съм и какво искам да кажа за себе си.

Кимвам разбиращо. Отивам зад гърба му и започвам да мия врата и лопатките му, а пръстите ми се плъзгат надолу по гърба му. Той помръдва под докосването ми и през дланта ми се процежда топлина, изкачва се нагоре по ръката ми и ме възбужда. Не искам да спра да го докосвам, но сякаш ръцете ми вече не са достатъчни. Искам да усетя отново неговите.

Какъв ли е Пайк Лоусън, когато взема?

Той обръща глава и пита меко:

— Няма ли да ме попиташ какво означават татуировките?

Заставам пред него и гледам как пръстите ми докосват мускулестата му ръка.

— Някой ден — прошепвам в отговор.

Наистина искам да знам. Искам да знам всичко за него. Но предполагам, че ще имаме причина да се потърсим един друг, ако оставим нещо и за по-късно.

А точно сега отчаяно искам да видя какво друго може да прави устата му, освен да говори.

Докосни ме. Моля те.

Целуни ме.

Пускам маркуча до себе си и прокарвам пръстите на лявата си ръка по корема му, а сърцето ми блъска толкова силно, че ме боли. Мускулите му се свиват, докато ноктите се плъзгат по тях, и аз се страхувам да погледна към него.

Това е грешно. Знам, че е.

Но божичко, усещането е толкова приятно. Усещам очите му върху себе си, всяка нишка от сутиена протърква кожата ми, в момента искам просто да съм гола. Искам той да ме види.

Затварям очи. О, боже.

— Джордан… — Той хваща ръката ми, чувам тежкото му дишане.

Кимвам и отварям очи, но все още не мога да срещна неговите.

— Знам. — Издишвам. — Съжалявам.

Пресъхнала съм, в очите ми избиват сълзи, без да знам защо, а между краката си усещам нужда, която е почти болезнена.

Той бавно повдига брадичката ми. Най-накрая вдигам поглед, но той също не гледа към мен. Очите му са насочени надолу, а челото му се сбърчва от болка.

— Просто не се чувстваш добре — казва тихо. — Коул ти липсва, а аз съм тук. Няма нищо.

Оставам неподвижна, пръстите ми все още лежат на корема му, а ръката му все още е върху брадичката ми. Гърдите му се вдигат и спускат и за миг си мисля, че ще подвия опашка и ще избягам. Той ми измисля извинения. Лесни извинения, зад които да се скрия. Логично е да се чувствам изгубена и да се нуждая от някого, при когото да отида.

Но какво е неговото извинение? Знам, че ме гледа. Знам, че го прави, когато си мисли, че не го виждам, но аз го виждам.

Очите ме болят и се пълнят със сълзи.

— Не за това се извинявам — казвам му.

Вдигам очи, срещам неговите и въпреки че се страхувам, трябва да се гмурна. Не мога да се сдържам повече.

— Съжалявам, защото — прошепвам трепереща — това не е първият път, когато искам да ме докоснеш.

Погледът му замръзва върху мен.

Той ме гледа в очите, неподвижен, с изключение на повдигането и спускането на гърдите му, и аз нямам представа какво става в главата му точно сега, но не мисля, че съжалявам. Повече никакви извинения, че съм разстроена заради Коул.