Рожденичката

Тя е привлекателна млада жена, която живее в къщата ми и постоянно ми се мотае пред очите, разхожда се по къси панталонки с дългите си крака, навиреното задниче и устните с вкус на шибана праскова. Също като да сложиш пържола пред гладен питбул и да му кажеш: „Не я докосвай“.

Изпъшквам, докато членът ми се налива с кръв и се втвърдява още повече.

Божичко, ако я извикам сега тук, дали би дошла? Изкушен съм да си взема думите от снощи назад, толкова много ми се иска онова, което държах в ръцете си тогава.

Но не.

Вече ме боли от вина и ако изгубя контрол и продължа напред с нея, ще я нараня неимоверно. Случилото се снощи беше просто резултат от дълго въздържание. Нищо повече.

Господи, тя е още хлапе. Ако беше с две години по-малка, можех да отида в затвора заради онова, което едва не ѝ причиних снощи.

Трябва да го изкарам от системата си.

Отмятам чаршафа, ставам от леглото и си обувам боксерки и джинси. След като наплисквам лице със студена вода, измивам си зъбите и си слагам гел в косата, членът ми се е успокоил достатъчно, за да мога да изляза от стаята. Слагам си тениска и останалите неща, необходими ми за работа, после излизам.

Ако Коул не се беше прибрал вкъщи точно тогава…

Затичвам се надолу по стълбите и изхвърлям мисълта от главата си. Надявам се само да не е решила, че трябва да си тръгне заради това. Вероятно би било за добро, но не искам да бъда поредният човек, на когото не може да разчита.

Вече в кухнята, си сипвам кафе, отварям хладилника и търся млякото.

Свивам вежди, докато размествам картонените кутии, но намирам само бадемово. Изваждам го и сбърчвам нос, докато го изучавам. Не знаех, че бадемите дават мляко?

Джордан. Завъртам очи, отварям го и го подушвам.

— Хммм…

Не мирише зле.

Свивам рамене и си сипвам в кафето.

Вземам чашата, пъхам другата си ръка в джоба и се подпирам на плота, като духам кафето.

Чувам стъпките на Джордан по стълбите и стомахът ми се свива, докато мигам дълго и тежко, за да се взема в ръце.

Тя се втурва в кухнята, вдига очи и среща моите за достатъчно време, та да ми отправи кратка полуусмивка, преди да заобиколи масата и да вземе чантата с книгите си от един стол.

Изглежда забързана.

Насилвам се да заговоря. Колкото по-бързо се справим с това, толкова по-бързо ще се върнем към нормалното.

— Съжалявам за снощи — казвам ѝ. — Вината беше моя и това не биваше да се случва. Окей?

Ръцете ѝ се забавят, виждам как очите ѝ се преместват, докато рови из чантата, но не ме поглежда.

Вдига ципа ѝ, изправя се, приближава се до мен и отваря хладилника.

— Трябва да вървя — казва.

Наблюдавам я предпазливо. Не изглежда ядосана. Само нервна. Може би ме е чакала да започна пръв, за да прецени как да реагира.

Или пък иска да се държи, все едно нищо не е станало. Може би съжалява.

А аз съжалявам ли?

Да. Да, разбира се, че съжалявам.

Но и ми хареса. Нуждата да я кача в леглото си и да се насладя на всяка секунда и всеки сантиметър от нея, беше като да очаквам с нетърпение да вляза в рая снощи. Исках го. Не можех да чакам.

И нямаше да се спра. Мускулите ме болят само като си помисля на какво бих подложил тялото си, за да се насладя на всеки миг с нея.

Но дори да го нямаше Коул, тя все пак е на половината на възрастта ми. Не е редно.

— Ти си красиво момиче, Джордан — почти прошепвам. — Но си едва момиче.

Тя спира пред хладилника до мен и виждам, че преглъща. Толкова е красива. Косата ѝ е чиста и разпусната, гримът е лек с едва загатнато розово върху устните ѝ…

— Не мислех трезво — обяснявам ѝ. — И двамата сме самотни и толкова се радвах, че си тук, че границите се размиха. Няма да се повтори.

Тя кимва и погледът ѝ се насочва надолу. Иска ми се да знаех какво си мисли. Не е в неин стил да мълчи така. Дали ме мрази?

— Няма проблем — казва кротко.

Поклащам глава.

— Напротив. Не очаквам това от теб. Искам да го знаеш.

Бог знае с колко такива трябва да се разправя на работа.

Тя хваща ябълката и бутилката си с вода, обръща се и тръгва към масата, за да си вземе чантата. Не може да има часове толкова рано, но не смятам да я разпитвам, защото не е моя работа. Причиних ѝ достатъчно през последните двайсет и четири часа.

Виждам как напуска кухнята, влиза в преддверието и взема ключовете си от закачалката. Протяга се към вратата, но спира.

— Моите ръце също бяха върху теб — казва.

После отваря вратата и излиза, като я затваря внимателно след себе си.

Гледам подире ѝ, а празното пространство ме кара да искам да се върне.

— Не говори така — мърморя на празната къща.

Ако знам, че и ти го искаш, как бих могъл да се въздържа?

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — пита ме Дъч.

Поклащам глава и хвърлям нещата си в каросерията на пикапа.

— В момента нищо не ми звучи по-зле от бар, пълен с хора, и размразени пръчици моцарела — казвам му. — Освен това имам среща с остатъците от една пица калцоне в хладилника ми.

Тод ме подминава и се хили.

— Предполагам, че калцонето е още по-вкусно, когато ти го приготвя определена боса блондинка.