Рожденичката

Обзема ме усещане за дежавю. Изненадан съм, че все още имам енергия за тези неща. Като че ли преди цяла вечност се опитвах да науча Коул да плува и му позволих да доведе първото си гадже в основното училище, докато тайно им хвърлях по едно око от вътрешността на къщата. Но това не е толкова стресиращо, колкото спомена ми. Може би защото съм по-възрастен.

Или защото е по-лесно, когато има двама възрастни, наглеждащи децата, вместо един. Всъщност се забавлявах тази вечер.

Наблюдавам как Джордан излиза от басейна и сяда с крака, все още потопени във водата. Взема пистолетите един по един, изпразва ги, после ги изтръсква и ги оставя встрани.

Двойствеността на банския ѝ кара намотките в мозъка ми да се навиват все по-стегнато и ме обърква. Отдолу носи черно. Зряло, секси и открояващо се по красив начин върху загарялата ѝ кожа. И розово отгоре. Невинно, мило и изцяло в стила на Джордан, защото е такова женствено момиче.

Бедрата ѝ, загорели и гладки, и сладкото, усърдно изражение на лицето ѝ, докато бърчи чело, съсредоточена върху задачата. Всичко у нея е младо.

Освен очите ѝ.

Очи, които могат да бъдат изключително търпеливи, защото в продължение на години е търпяла разочарования, но и очи, които могат да бъдат гневни, защото още от първия ден на живота ѝ са ѝ се случвали неприятности и не ѝ е станало дори малко по-леко с времето.

Виждаш как мозъкът ѝ обработва всяко решение и всяко взаимодействие, защото вече е толкова добра в оценяването на последствията и опасностите, че ѝ е станало втора природа.

Знае, че времето лети и нейният час също ще настъпи. Просто трябва да се държи.

Има гладката кожа и тялото на млада жена, но очите ѝ са на човек, преживял десетилетия.

Моите очи се спускат към устата ѝ, спомням си усещането от целувките ѝ и нов прилив на топлина залива гърдите ми точно под кожата. Извръщам се и прокарвам ръка през мократа си коса.

Не беше случайност. Искам я.

Обичам аромата ѝ из къщата, начина, по който сяда до мен тук или в киното онази първа вечер, толкова лесно и удобно, като че ли сме две грахчета в шибана шушулка, и с нетърпение се събуждам всеки ден, знаейки, че ще я видя.

— Боже господи — казвам тихо.

Падам си по жена за пръв път от двайсет години.

— Какво? — чувам я да пита.

Вдигам глава и се обръщам към нея. На глас ли го казах?

— Нищо — отвръщам.

Тя поглежда нагоре към мен, докато изпразва последния пистолет, а аз изваждам макароните от басейна и ги хвърлям до него, за да избегна очите ѝ.

Искам още от онова, което се случи снощи, но не знам какво ще правя.

На масата за пикник отново започва да звъни телефон и аз поглеждам към нея.

— Телефонът ти пак звъни.

Тя кимва и лицето ѝ леко се намръщва.

— Аха, знам кой е.

Веждите ми се вдигат. Кого се опитва да избегне?

Телефонът звъня няколко пъти, откакто се прибрах, и доколкото знам, не е вдигнала нито веднъж.

Поглежда към мен и без съмнение вижда, че съм се втренчил в нея с въпросително изражение на лицето.

Само се засмива на себе си и обяснява:

— Момчетата в града смятат, че сега съм лесна за забърсване, защото скъсахме с Коул. — Прокарва пръсти през косата си и разбухва мокрите краища. — Искат да дойдат да ме утешат.

Докато произнася последното, изобразява кавички във въздуха и бронята ми веднага се втвърдява. Да я утешат?

Но се насилвам да отстъпя. Всъщност имам нужда точно от това, за да погледна нещата от правилната перспектива. Тя трябва да е навън с приятелите си.

— Е, може би трябва да дадеш шанс на някого от тях — насилвам се да ѝ кажа. — Иска ми се с Коул да се сдобрите и отново да сте приятели, но трябва да излизаш и да се забавляваш.

Думите оставят отвратителен вкус в устата ми, но се чувствам добре, защото постъпих правилно. Тя ще започне да излиза с някого. Аз също мога да се виждам с жени. Ще се разсеем и ще се запознаем с нови хора.

— Ще му дам — отвръща и прекъсва потока на мисълта ми. — Картър Хюит ме покани на тюбинг5 този уикенд и аз се съгласих да отида.

Лицето ми се отпуска. Не познавам никакъв Картър Хюит, но…

— Тюбинг? — казвам и се опитвам да запазя хладнокръвие.

Приближавам се до ръба на басейна, където седи тя.

— Ъъъ… не — казвам ѝ и поклащам глава. — Не.

— А? — Веждите ѝ се сключват объркано.

— Шест часа да се носите по реката, без да има какво друго да правите, освен да се накъркате? — изтърсвам. — Когато се върнете в пикапа му, ще си така наквасена, че наистина ще те забърше лесно. — Засмивам се горчиво. — В никакъв случай.

Очите ѝ се оцъклят, а челюстта ѝ се сключва от гняв.

О, мамка му.

— Толкова си — изкрещява, шепнейки, за да не чуят децата — старомоден! — Мръщи ми се със стиснати устни. — Това алфа собственическо дръж-дъщеря-си-заключена-с-пушка-в-ръка е направо обидно! Не съм идиотка, а ти… — Оголва зъби. — Не си ми баща.

Повдигам вежда, а тя изважда крака от водата и се изправя с пухтене. Отпускам се назад и се понасям по водата. Да, повярвай ми, знам го. Мислите ми за теб изобщо не са бащински.