Рожденичката

— Увий пицата в алуминиево фолио, преди да я прибереш в хладилника — нарежда ми. — Недей просто да я пльосваш в чиния.

Стискам челюст, за да скрия колко ме развеселяват заповедите ѝ. Като че ли никога не съм увивал остатъци от храна във фолио през целия си живот като възрастен.

Тя грабва нещата на децата и хавлиите им, хваща ръката на Ава и повежда нея и Йенсен към задната врата.

— Ще ги заведа вкъщи и ще ги сложа да спят — уведомява ме, после се обръща към тях. — Деца, какво ще кажете на господин Лоусън?

— Благодаря! — произнасят децата с неясните си гласчета и с усти, пълни с храна.

Излизам от басейна и вземам кърпа, за да си изсуша косата.

— Господин Крамер каза, че ще си дойде в единайсет — обяснява Джордан. — Но знам, че отборът обикновено се отбива за по бира в кръчмата след мача, така че може да закъснея. Ако заключиш, имам ключ.

— Ще стоя буден — отвръщам тихо. По-скоро бих дал на наркоман да ми държи портфейла, отколкото да се доверя на Кайл Крамер.

Чувам как дървената порта се отваря и децата минават през нея.

После чувам гласа ѝ.

— О, и освен това си тъпанар — казва ми.

Поглеждам към нея.

— Ще ми благодариш, когато не те изнасилят на среща.

Тя прави физиономия и силно затръшва портата.

Гледам след нея и се смея тихо. Направо е очарователна.

След това лицето ми се отпуска, когато осъзнавам, че съм замаян. Обикновено не се усмихвам и отдавна надхвърлих квотата си от усмивки, откакто тя дойде в къщата.

Приключвам с чистенето на задния двор, докато небето над мен бавно притъмнява, и се старая да увия пицата в алуминиево фолио, както ми беше наредено. Басейнът е почистен, надуваемите играчки са прибрани, масата за пикник също е чиста. Вземам мокрите хавлии от земята и се насочвам към къщата, заключвам задната врата и изгасям лампите на басейна.

Хвърлям хавлиите в пералнята и оставям капака отворен, за да мога да сложа още дрехи, след като се изкъпя.

Докато вървя към стълбите обаче, звънецът издрънчава.

Прекосявам всекидневната, отварям предната врата и виждам млад мъж през мрежата за комари. Заставам леко нащрек, но все пак отварям, като го карам да отстъпи назад.

— Привет — казва той.

Кимвам и поглеждам към нафуканото хлапе, което изглежда, като че ли иска да се присъедини към някое колежанско братство. Струва ми се донякъде познато, въпреки че не мога да си спомня откъде.

— Помните ли ме? — казва момчето и протяга ръка. — Аз съм Джей Макейб. Приятел на Коул.

Стискам ръката му и го изучавам. Джей…

— Джордан тук ли е? — пита. — Казаха ми, че все още живее у вас.

Джордан. Какво иска от…

И тогава се сещам.

— Джей — казвам, озарява ме разбиране, а гърбът ми се стяга, като че ли е от стомана. — Бившето ѝ гадже?

Ъгълчето на устата му се извива нагоре в усмивка, а очите му се озаряват.

— Да, излизахме заедно.

Но аз вече не го слушам. Прокарвам пръсти по палеца си, сърби ме да свия ръце в юмруци, а гърдите ми се повдигат и спускат, докато дишам тежко.

Излизам от къщата и тръгвам право към него. По-висок съм само с няколко сантиметра, но се постаравам да го разбере.

Лицето му се отпуска, когато не спирам, и той се препъва, докато отстъпва назад, за да не го прегазя.

— Ей — протестира.

Но аз продължавам. Вървя, докато не го изтиквам надолу по стълбите и върху шибаната ливада.

В очите му се чете тревога.

— Какво, по дяволите?

Пристъпвам към него и скръствам ръце пред гърдите си.

— Обикновено не заплашвам хлапетии като теб, но искам да ме разбереш добре — заявявам. — Може да си имаш собствена тълпа последователи, които те обичат или се страхуват от теб, но аз… — правя пауза за ефект — … не съм част от нея. Знам кой си и с какво обичаш да се занимаваш. Стой далеч от Джордан и наистина ще го оценя, ако оставиш на мира и сина ми. — Отново започвам да вървя към него и го изтиквам от моравата. — Повече да не си стъпил в моята собственост или ще те закопая в някоя дупка и ще те залея с цимент, за да се превърнеш в част от основите на следващата къща, която строя, и никога да не те намерят. А сега се разкарай.

Посочвам му с брадичка да се маха.

— Какв…

— Да не би да заеквам? — прекъсвам го.

Той диша тежко, а адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато рови в джоба си за ключовете, предполагам.

— Боже — казва и се качва в колата си.

Но аз виждам всичко в червено. Искам да го разкъсам. Как може синът ми да го смята за свой приятел?

Решил е да сложи ръка върху нея. Ако зависи от мен, никога повече няма да я види.

Проследявам как излиза от алеята ми на улицата и се омита възможно най-бързо. След миг страхът, който изпитва, ще се превърне в гняв и той ще си каже, че не съм способен да изпълня заплахата си.

И част от мен се надява, че отново ще си опита късмета само за да ми даде извинение.

Поглеждам към къщата на Крамер и виждам, че лампите са запалени, но няма движение зад завесите, така че се надявам да не го е видяла.

Връщам се обратно вътре и заключвам вратата, но после размислям и отново я отключвам, в случай че тя е навън, а той се върне и ѝ се наложи бързо да влезе в къщата или нещо подобно.

Завъртам очи. Боже.