Рожденичката

Половин час по-късно вече пищя, вкопчена в дръжката над вратата, докато той ускорява надолу по калния канал. Завърта волана, за да завием нагоре, обратно към по-високото, а аз се смея и подскачам на седалката си.

О, боже мой, това е забавно. Направо ще умра. Очите ми се насълзяват, толкова силно се смея.

— Не мога да повярвам, че не си го правила преди — казва и ме поглежда, като че ли трябва да изхвърля картата си „Момиче от малкия град“. — По мое време водехме тук момичетата, за да им покажем колко сме добри с пикалите си.

Залитам наляво и после надясно, докато пикапът прекосява калните дупки и локви. Пайк ми е дал пълна власт над уредбата и Славни дни на Брус Спрингстийн се носи от касетката, която съм сложила вътре. Увеличавам звука и се хващам за таблото за опора.

— Все още е — уведомявам го. — Но в наше време става все по-трудно момчетата, с които излизаш, да задържат валидна шофьорската си книжка.

Той се засмива.

— Вярвам ти.

Вдигаме във въздуха дъжд и кал и аз виждам как пръските им падат върху ръкава на дъждобрана ми, намиращ се до вратата, и по голото ми бедро. Пайк настоя да свалим прозорците, без изобщо да му пука, че кабината може да се омърля. Каза, че това ще засили преживяването.

— Ти водил ли си момичета тук? — питам.

— От време на време.

Ъгълчето на устата ми се извива в многозначителна усмивка.

— И след това си ги водил да се натискате на „Хамънд Лок“?

Той ме стрелка с поглед, изглежда изненадан.

— Какво знаеш за „Хамънд Лок“?

Свивам рамене.

— О, просто съм чувала, че старците водели гаджетата си там едно време, това е всичко.

Той се преструва, че се мръщи, настъпва газта и ни забива в друга канавка. Стомахът ми пада в петите и аз отново изпищявам, смеейки се.

— Спри! — умолявам го. — Ще ни преобърнеш!

Предният калник се удря в дъното ѝ и изстрелва вълна от кал и вода пред нас. Тялото ми се втурва напред и се спира в колана, а аз пищя от вълнение, затворила очи.

Мамка му!

Но не мога да спра да се смея. Той е прав. Как може да не съм го правила преди? Изпуснала съм.

През прозорците пада лек хладен дъждец, който намокря крака ми, и аз отново отварям очи, обърсвам буза и забелязвам ивици кал по ръката си.

Обръщам се към него и очите ни се срещат, а телата ни се тресат от тих смях.

— Добре, сега е мой ред! — викам ентусиазирано.

Откопчавам колана си, дърпам дръжката на вратата и понечвам да изляза.

— Не, просто се плъзни насам — казва ми. — Аз ще изляза и ще заобиколя.

Спирам и се обръщам, виждам как отваря вратата си, но вместо да стъпи долу, се набира и се качва в ремаркето на пикапа зад нас. Бързо се плъзгам към другата седалка, зад волана. Хубавото на този пикап е, че е толкова стар, че има двойна седалка отпред. Не се налага да прескачам конзола.

Закопчавам колана си и поглеждам през предното стъкло, а стомахът ми се затопля, докато се усмихвам.

— Внимавай с калта! — викам през прозореца към Пайк.

Нямам представа колко е дълбоко отвън до пасажерската врата.

Но докато чакам, пикапът се разтриса от движенията му отзад, после вратата се отваря, ръката му се показва върху дръжката и той скача вътре, без изобщо да докосва земята.

Намества се на седалката до мен, затръшва вратата и прокарва ръка по вече прогизналата си коса.

Очите ми се спускат към тениската му, залепнала за гърдите, под която се очертават ключиците, гръдните мускули и широките му рамене.

Той се обръща към мен.

— Какво?

Примигвам и прочиствам гърло, за да дойда на себе си.

— Нищо. Просто още си доста пъргав за възрастта си, а?

Очите му пламват. Той прокарва ръка по външната страна на вратата, после я прибира обратно и замахва към мен, а по лицето ми се разплисква кал.

Ахвам, затварям по рефлекс очи и се извръщам.

— Спри! — Смея се с вдигнати ръце, докато към мен лети още кал. — Само се пошегувах!

— Откога на трийсет и осем години ставаш проклет старец? — ръмжи той, но долавям в гласа му веселие.

Калта лети към мен и аз се свивам с гръб към него, за да се предпазя.

— Съжалявам! Не го мислех!

Но не мога да спра да се смея.

* * *

Два часа по-късно небето е притъмняло и аз съм блажено отпусната. Вече не мога да мисля, дори и да искам. Моите и на Коул сметки седят в стаята ми, таксата за обучение, заради която ще затъна още повече в дългове, предстои след няколко месеца и усещам подръпване в кръста, знаейки, че мога да изкарвам повече пари, ако имам смелост… Всичко това сега се намира на километри от мен. Цял следобед се усмихвах непрекъснато.

— Беше забавно — казвам на Пайк, докато двамата заобикаляме къщата в посока към задния двор.

Кални сме и не искам да изцапаме всекидневната, затова предложих първо да се полеем с градинския маркуч отзад.

Поглеждам нагоре към Пайк и забелязвам кал по врата му, както и че очите му гледат разфокусирано, все едно е потънал в мисли. Той се усмихва леко.

— Какво? — питам го.

Най-накрая примигва, поема си дълбоко въздух и поклаща глава.

— Току-що осъзнах, че вече не правя нищо — казва, бута дървената врата на оградата и я задържа отворена за мен. — Не съм се смял така от… дори не мога да си спомня откога.