Рожденичката

Баща ѝ Чип е заспал на фотьойла вляво, по телевизията върви някакъв ситком с намален звук, а две жени седят на кухненската маса вдясно. Пушат цигари с кенчета бира пред себе си. В далечината реве уредбата на някаква кола, а навън избухват фойерверки.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита тъмнокосата жена на масата. Надига бирата си и отпива, като едва ме забелязва.

Джордан поклаща глава, насочва се към кухнята и заобикаля жените. Не ни представя един на друг, а на мен определено не ми дреме, щом на тази жена не ѝ пука. Ако дъщеря ти — или заварената ти дъщеря — се появи вкъщи с мъж, когото никога не си виждала, би трябвало да зададеш някой и друг въпрос, нали?

Така или иначе, предполагам, че това е мащехата ѝ, защото има същите кафяви очички като момчето отвън.

Вдишвам миризмата на „Лисол“4 с оттенък на бурито и влажна пръст, като че ли нещо е било наваляно или пък гние. Насочваме се по коридора, а стъпките ни отекват глухо, докато се приближаваме към първата врата вляво.

— Може да има малко пране нахвърляно там — обажда се жената от масата. — Би ли го събрала и пуснала в пералнята?

Поемам си още един дълбок дъх. Джордан ще се оправи.

Тя отваря вратата и аз виждам старата ѝ стая. Челюстта ми се стяга.

— Къде ми е леглото? — извиква Джордан и въздиша.

Но никой не ѝ отговаря.

Стаята е пълна с шибан боклук. От шкафчето ѝ липсват чекмеджета, на прозореца виси плажна кърпа, а в ъгъла на тавана има паяжини. Подушвам купчината мръсно пране, която сега изпълва стаята ѝ, и присвивам очи към една дупка в стената.

Не.

Джордан оставя куфара на земята, обръща се към мен и хваща кутията.

— Не се притеснявай — казва и се усмихва на каквато там гримаса съм направил. — Ще се оправя. Познаваш ме. До утре стаята ще светне.

Но аз не ѝ давам кутията, държа я здраво.

Откъсвам очи от капана за мишки, поставен до отдушника с липсваща решетка, която би трябвало да държи гризачите надалеч, и поглеждам към Джордан с твърд поглед.

— Не, по дяволите — изръмжавам. — Разговорът приключи. Тръгваме си.

Вземам кутията под мишница, протягам се и хващам куфара ѝ с другата ръка, моментално се обръщам и изхвърчам от стаята.

— Моля? — изтърсва изумена зад мен.

Но аз вече съм излязъл. Игнорирам жените в кухнята и дори не се обръщам, за да видя дали баща ѝ не се е събудил, преди да бутна входната врата и да подмина момчетата, които все още се мотаят на верандата.

— Пайк! — вика тя след мен.

Игнорирам я. Знам, че ще ме последва. Всичките ѝ вещи са при мен.

Оставям кутията и куфара обратно в каросерията, изваждам ключовете и се качвам на предната седалка. Тя заобикаля бързо предната страна на пикапа и отваря пасажерската врата.

Поглежда ме кръвнишки.

— Какво правиш, по дяволите?

— Няма да оставаш тук. — Паля двигателя.

— Какъв ти е проклетият проблем? — извиква.

Поглеждам през прозореца и забелязвам момчетата на верандата да ни гледат любопитно.

— Досаждал ли ти е доведеният ти брат? — питам я.

— Нищо сериозно.

— А приятелите му?

Тя си поема дъх и виждам, че се опитва да остане спокойна. Не може да понася загрижеността ми.

— Ще се оправя — заявява. — Не съм ти дете. Баща ми е тук.

— Баща ти не е… — извиквам, но спирам.

Няма да го докарам доникъде, ако я обидя.

Облягам се и прокарвам юмрук по волана.

Баща ѝ не е лош човек. Поне от онова, което знам за него. Дори сме си говорили няколко пъти.

Но е слаб.

Пияница е, освен това е загубеняк. Той е от онзи тип хора, които полагат абсолютния минимум усилия и се задоволяват с огризки, защото ги мързи да се борят за нещо по-добро. Тя не може да разчита на него.

— Това е глупаво — казвам. — Не можеш да замениш идеален дом в хубав, безопасен квартал за това. Преглътни гордостта си, Джордан.

— Нямам място в твоята къща! — В очите ѝ се чете ярост. — А това е домът ми, много благодаря. В края на краищата Коул ще се върне, а той ти е син. Как мислиш, че бихме се спогаждали двамата под един покрив? Нямам място там.

— Ще се справим.

— Не — отвръща ми. — Не е твоя работа. Това е домът ми.

— Това даже не е дом! Ти не…

Отварям устата си да довърша, но сърцето ми блъска толкова силно, че се страхувам от онова, което ще изрека.

Дишам плитко и бързо, премествам поглед отново напред, за да го откъсна от нея. Снишавам глас.

— На никого не му пука за теб в тази дупка — казвам.

— А в твоята къща му пука?

Стрелкам я с поглед, а отговорът на този въпрос идва на върха на езика ми толкова лесно и толкова тежко, че искам да ѝ го кажа.

Но не го правя.

А Джордан се взира в мен, докато неизказаният ми отговор виси между нас. Тя залита, а очите ѝ се смекчават с разбиране.

— Просто влез в пикапа — изскърцвам със зъби — и да се прибираме.

— Но…

— Веднага, Джордан! — Удрям волана с длан.

Тя си поема дъх, а очите ѝ горят. Не знам дали съм я изплашил, или се притеснява, че устройваме сцена, но бързо се качва в пикапа и затръшва вратата си. Напрегната е, ядосана е и вероятно възнамерява да се разправи с мен по-късно, далеч от любопитни очи, но не ми пука. Взех я и си тръгваме оттук.