Във викторианска Англия, стабилна и строгонравна, родът Форсайт е сред стълбовете на обществото. Богатството, натрупано от няколко поколения търговци и адвокати, осигурява охолен и спокоен живот на многобройните Форсайтови, олицетворяващи здравомислието, непоклатимите традиции и упованието в собствеността.Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.Джон Голзуърди (1867–1933) произхожда от заможно семейство, чиито корени могат да се проследят до XVI в. Учи в Хароу и Оксфорд, където се дипломира като юрист. Първите си книги пише под псевдонима Джон Синджон и издава на собствени разноски. Широк успех постига едва през 1906-а с пиесата "Сребърната кутия"; през същата година излиза и "Собственикът" — първата книга от деветте, съставящи "Сага за Форсайтови", която постига огромна популярност.Джон Голзуърди е носител на Нобелова награда за литература.
Классическая проза18+Джон Голзуърди
Сага за Форсайтови
На жена си
посвещавам „Сага за Форсайтови“
с вяра,
че от цялото ми творчество
това е най-малкото недостойно за онази,
без чието насърчение, съчувствие
и критика никога нямаше да стана дори такъв
писател, какъвто съм.
Предговор
„Сага за Форсайтови“ беше заглавие, замислено първоначално само за „Собственикът“; възприемането му като цялостна летопис на рода Форсайт се дължи на Форсайтовското упорство, присъщо на всекиго от нас. Срещу думата „сага“ може да се възрази: тя подсказва нещо героично, а в следващите страници има твърде малко героизъм. Но тя е използвана с подобаваща насмешка; освен това, макар да се отнася за поколение с рединготи и кринолини, живяло в един златен век, тази дълга повест не е лишена от страстни конфликти. А, смъкнем ли великанския им ръст и древната суровост, с която са стигнали до нас в приказки и предания, хората от старинните саги са несъмнено Форсайт и по своя собственически инстинкт; също така слабо устойчиви срещу пристъпите на страстта и красотата, както са Суидин, Соумс или дори Джолиън младши. И, ако изглежда, че героичните образи от ония несъществували времена изникват из своята среда с похвати, неподобаващи за един Форсайт от викторианската ера, можем да сме сигурни, че тогава родовото чувство е било първоначалната сила, а „семейството“ и чувството за дом и собственост са имали значимостта, която имат и до днес, въпреки всички отскорошни усилия да ги „отрекат“.
Толкова хора писаха и уверяваха, че именно техните семейства били първообразът на Форсайтови, че човек може почти да повярва, че в тоя вид трябва да има нещо твърде типично. Отношенията се менят, модите следват своя път, „домът на Тимоти от Бейзуотър Роуд“ се е превърнал в гнездо на един външно неузнаваем, а в същността си непроменен бит; ние не ще видим вече нито неговото подобие, нито, може би, дома на Джеймс или Джолиън старши. Но цифрите на застрахователните дружества и изказванията на вещите познавачи ни уверяват всекидневно, че нашият земен рай е един все още богат резерват, дето дръзките нашественици — Страстта и Красотата — се вмъкват неусетно и къс по къс отнасят почти под носа ни нашата сигурност и нашия покой. И, както кучето ще лае винаги срещу духова музика, така и неизменният Соумс в човешкото сърце ще въстава винаги тревожно пред разрухата, която витае около собствеността.
„Нека мъртвото минало погребва своите мъртъвци“ би била по-вярна поговорка, ако миналото въобще умираше. Устойчивостта на миналото е един от ония трагикомични благодатни дарове, които всяка нова епоха, застанала самомнително на сцената, отрича, за да изяви дръзко увереността си, че е съвършено нова. Нито една епоха не е съвършено нова! Под сменящите се претенции и дрехи човек е и винаги ще си остане твърде много Форсайт; а би могъл всъщност да бъде и много по-лошо животно.
Погледнем ли назад, към викторианската ера, чиито разцвет, упадък и „провал“ са донейде обрисувани в „Сага за Форсайтови“, ние виждаме, че просто сме скочили „от трън на глог“. Мъчно би могло да се поддържа твърдението, че положението в Англия през 1913 година е било по-добро, отколкото през 1886 г., когато Форсайтови са събрани у Джолиън старши, за да отпразнуват годежа на Джун с Филип Босини. А в 1920, когато родът се събира отново за брака на Фльор с Майкъл Монт, разтлението и дебнещият фалит не са никак по-добри от стопанския застой и ниските печалби през осемдесетте години. Ако тази летопис беше една чисто научна студия за преходния период, бихме наблегнали навярно върху много фактори, като обезлюдяването на селата и растежа на градовете, появата на велосипеди, моторни коли и самолети, на евтин печат и на кина. Хората са всъщност напълно неспособни да направляват развоя на своите изобретения; в най-добрият случай могат само да се приспособят към новите условия, създадени от тях.
Но тази повест не е научна студия за една епоха; тя е по-скоро едно вглъбено пресъздаване на смута, който Красотата внася в човешкия живот.
Образът на Айрин, представен — както читателят може би е забелязал — само чрез впечатленията на другите действуващи лица, е въплъщение на смущаващата Красота, която се сблъсква с владелческия свят.