Сага за Форсайтови

Отбелязано бе, че колкото повече нагазват из солените води на сагата, толкова повече читателите започват да съчувстват на Соумс, като мислят, че така се опълчват срещу намерението на неговия създател. Ни най-малко! И той съчувства на Соумс, чиято житейска трагедия е съвършено проста — неизбежната трагедия на необичания мъж, недостатъчно дебелокож, за да не съзнава този факт. И Фльор дори не обича Соумс така, както той чувства, че би трябвало да го обича! Но в съжалението си към Соумс читателите са склонни може би да намразят Айрин. Най-сетне, казват си те, той не е токова лош, нито има някаква вина; тя би трябвало да му прости и така нататък! А, като вземат страна, те забравят твърде простата истина, върху която е изградена цялата повест: щом сексуалното привличане е изчезнало напълно и окончателно в единия участник в брака, никаква доза състрадание, разум, дълг и прочие не може да преодолее това естествено отвращение. Въпросът не е дали трябва, или не трябва да се преодолее, защото в действителност то никога не се преодолява. Когато изглежда сурова и жестока — в Булонския лес или в галерията Гупнор, — Айрин проявява само мъдър реализъм, защото знае, че и най-малката отстъпка е допир, който води към невъзможната, противна близост.

Като критика за последната част от сагата може да се изкаже съжаление, че Айрин и Джолиън — двамата бунтари срещу собствеността — се стремят да обсебят душата на сина си Джон. Но подобна критика би била прекалена за разказаната случка. Защото никои баща и майка не биха оставили сина си да се ожени за Фльор, без да знае фактите; а тъкмо фактите, не увещанието на родителите, довеждат до решението на Джон. Освен това Джолиън увещава не заради себе си, а заради Айрин; а увещанието на Айрин е едно нескончаемо: „Не за мене, за себе си мисли!“. Това, че Джон, узнал фактите, разбира чувствата на майка си, едва ли може да се приеме за доказателство, че и нейната постъпка е форсайтовска.

Но при все че постъпките на Красотата и стремежът за освобождаване от владелческия свят са основните линии в „Сага за Форсайтови“, не може да се отрече вината й, че тя кади малко тамян на висшата буржоазия. Както древните египтяни са оставяли край мумиите вещите за бъдещия им живот, така и аз си позволих да оставя край образите на леля Ан, Джули и Естер, на Тимоти и Суидин, на Джолиън старши и Джеймс и на синовете им нещичко, което ще им осигури малко живот и занапред, малко балсам по стръмния Галаат1 на рушителния „напредък“.

И, ако на висшата буржоазия е отредено да премине заедно с други класи в забвение, тя ще остане консервирана в тия страници, за да бъде разглеждана през стъкло от посетителите на просторния и неподреден музей на литература. Ще почива там запазена в собствения си сос: чувството за собственост.

1922 г.

Джон Голзуърди

КНИГА ПЪРВА Собственикът

… но вие ще отвърнете:

„робите са наши…“

„Венецианският търговец“

На Едуард Гарнет2

ПЪРВА ЧАСТ

Прием у Джолиън старши

Удостоените да присъстват на семейно тържество у Форсайтови са виждали това прекрасно и назидателно зрелище — семейство от висшата буржоазия, представено в пълния му блясък. Но, ако някой от тия облагодетелствани от съдбата е притежавал дарбата на психолог (дарование без парична стойност и затова съответно пренебрегвано от Форсайтови), той е наблюдавал не само приятно зрелище, но и нещо друго, изясняващо един тъмен житейски проблем. Казано по-просто, от срещата си с този род — чиито разклонения не се обичат и никаква симпатия не свързва отделните му представители — е пожънал доказателство за онази тайнствена, жилава устойчивост, която превръща рода в една така могъща обществена единица, в ярка, умалена репродукция на самото общество. Допуснат е бил да зърне тъмните пътища на обществения напредък, разбрал е донякъде патриархалния бит, роенето на дивашките орди, възхода и упадъка на нациите. Той прилича на човек, наблюдавал растежа на едно дърво още от засаждането му — пример за жилавост, усамотяване и сполука сред гибелта на стотици други, не така жилави, жизнени и устойчиви растения, — за да го види един ден как се разлиства неусетно и, сред едно почти противно благополучие, достига върха на своя разцвет.