Сага за Форсайтови

Нахлуващи вълни на промяна, с обещание за нови форми, едва след като отмине приливът на разрушителния порой. Усещайки го подсъзнателно, Соумс седеше тук, приковал упорито мисълта си в миналото — като човек, който язди в бурна нощ, с лице към опашката на препускащия кон. Водите проникваха през викторианските баражи и отнасяха собствеността, обноските, морала, музиката, досегашните форми в изкуството… оставяйки при своето плискане соления вкус на кръв в подножието на Хайгейтския хълм, където почиваше в гроба си викторианскит век. Седнал в това високо кътче със свой собствен облик като изваян образ на собствеността, Соумс отказваше да се вслуша в нестихващия им рев. Отказваше по инстинкт да се бори с тях… Притежаваше премного от първичната мъдрост на грабливия звяр, наричан човек. Те щяха да се укротят сами, когато изживеят своя трескав прилив от грабежи и разрушения. Когато се наситят да рушат и захвърлят чуждото творчество и притежание, те ще спаднат, ще се оттеглят и нови форми ще изникнат от един инстинкт, по-стар от треската за промени — инстинкта за свой дом.

„Je m’ en fiche“ — казваше Проспер Профон. Соумс не каза „Je n’ en fiche“ — изразът беше френски, а онзи приятел беше трън в петата му, — но дълбоко нейде в душата си той съзнаваше, че промяната е само междинна между две форми на живот, неизбежно разрушение, което ще разчисти място за нова собственост.

Какво от това, че обявата е закачена и приятното кътче се дава под наем?… Някой ще дойде и ще го вземе отново един ден.

Само едно го измъчваше истински, докато седеше тук — тъгата, загнездена в сърцето му… Защото слънцето обливаше в омагьосано сияние лицето му, облаците и листата на златеещата бреза, вятърът така нежно шумолеше, така тъмнозелен беше тисът и така бледен — лунният сърп в небето.

А, колкото и да желаеше, той нямаше никога да получи… красотата и любовта в тоя свят!