Сага за Форсайтови

Разпродажбата, устроена не у Джобсън, поради викторианския стил на вещите, беше много по-посетена от погребението; Смитър и готвачката не дойдоха, защото Соумс обеща да им вземе това, което желаеха. Дошли бяха Уинифред, Юфимия, Франси и Юстас с колата си. Миниатюрите, картините от Барбизонската школа и гравюрите на Дж. Р. бяха купени от Соумс; личните вещи без пазарна стойност бяха в една странична стая, откъдето близките можеха да си взема по нещо за спомен. Това бяха единствените ограничения при едно наддаване, което мина при почти трагична незаинтересованост. Нито една мебел, картина или порцелан не привличаха вкуса на съвременниците. Препарираните пойни птици се разкапаха като есенни листа, щом ги извадиха от клетката, където не бях пели от шейсетте години насам. Тежко беше за Соумс да гледа как креслата, където седяха някога лелите му, големият роял, на който почти никога не свиреха, книгите, разглеждани само отвън, грижливо изтриваните от тях порцеланови украшения, завесите, които бяха спускали, килимът пред камината, топлил нозете им, а най-вече леглата, където бяха спали и умирали, минават в ръцете на дребни търговци и домакини от Филъм342. Но какво можеше да стори? Да ги купи и да ги нахвърля в някой склад за вещи? Не; те трябваше да минат по пътя на всяка мебел и плът, докато се разрушат напълно. Но когато стигнаха до кушетката на леля Ан и я обявиха за трийсет шилинга, той извика неочаквано:

— Пет лири!

Изненадата беше голяма; и кушетката остана за него.

Когато малката разпродажба приключи в душната зала и викторианските останки се пръснаха, той излезе в мъгливото сияние на октомврийския ден с чувството, че няма вече уютно кътче в света и обявата „под наем“ е наистина окачена. На хоризонта — революции; Фльор — в Испания; никаква утеха от Анет; изчезнал бе и домът на Тимоти на Бейзуотър Роуд. Раздразнен и отчаян, той влезе в галерията Губнор. Там бяха изложени акварелите на оня приятел, Джолиън Форсайт. Отиде да ги погледне през рамо — може би щеше да изпита някакво удовлетворение о това. От Джун до съпругата на Вал, от нея до Вал, от Вал до майка му, а от нея до Соумс бе стигнала вестта, че къщата — злокобната къща на Робин Хил — е обявена за продан и Айрин заминава при сина си в Британска Колумбия или някъде там. За един миг на Соумс му хрумна безумната мисъл: „Да я купя ли? Замислил я бях за моите…“, но както се мярна, така и изчезна. Прекалено горчива би била тая победа; с премного унизителни спомени и за него, и за Фльор. Тя не ще отиде да живее там, след всичко станало. Не, да върви по пътя си, в ръцете на някой пер или спекулант; още от начало беше ябълка на раздор, беше черупка, стаила враг; а след заминаването на оная жена черупката оставаше празна. „Продава се или се дава под наем“. Той виждаше мислено дъсчицата с тази обява, закована високо на обвитата с бръшлян стена, която бе построил.

Мина през първите две зали на галерията. Тук имаше наистина немалко творби! Сега, след смъртта на художника, те не изглеждаха така незначителни. Рисунъкът беше приятен, оставяше чувство за атмосфера, а четката имаше индивидуалност. „Баща му и баща ми; той и аз; неговото дете и моето!“ — помисли Соумс. Така бе вървяло! И все заради оная жена! Примирен поради събитията от последната седмица, развълнуван от тъжната прелест от есенния ден, Соумс стигна по-близо от всеки друг път до откриването на истината — непостижима за един истински Форсайт, — че тялото на Красотата има своята духовна същност, уловима само при преданост, която забравя себе си. До тази истина той се доближаваше във всеки случай поне чрез предаността към дъщеря си; тази любов именно му даваше възможност да разбере донякъде как бе изпуснал своята плячка. И тук, между рисунките на своя роднина, достигнал това, което бе останало недостижимо за него, той си спомни за двамата с търпимост, която го изненада. Но не купи ни една картина.