Сага за Форсайтови

— Не унивайте, мила — започна отново тя. — Не можем да заповядваме на живота, но можем да се борим с него. Да се справяме с това, което дойде. Такъв беше и моят дял. И аз не можех да забравя като вас; и плаках, както вие плачете. Погледнете ме сега!

Фльор вдигна глава; риданието се смени изведнъж с кратък сподавен смях. Пред нея седеше наистина едно слабо, може би отчаяно уморено привидение, но очите му гледаха смело.

— Да — отвърна Фльор. — Простете ми. Ще го забравя, предполагам, ако излетя бързо и далеко.

Надигна се с усилие и отиде до умивалника.

Джун я наблюдаваше как заличава със студена вода следите от вълнението. Като се изключи съвсем леката руменина, която много й отиваше, нищо не бе останало от него, когато се изправи пред огледалото. Джун стана от леглото и взе възглавничка с карфици. Да сложи не на място две карфици — това беше единственият начин, по който можа да прояви съчувствието си.

— Целунете ме — каза тя, когато Фльор се приготви и тикна брадичка до топлата й буза.

— Трябва да изпуша една цигара — отвърна Фльор; — Не ме чакайте.

Джун я остави седнала на леглото, с цигара в уста и притворени очи.

Пред вратата на салона вия Соумс, обезпокоен сякаш от бавенето на дъщеря си. Кимна му рязко и продължи към по-долната площадка, където бе застанала братовчедка й Франси.

— Погледни! — каза Джун и посочи с брадичка Соумс. — Съдбоносна личност!

— Какво искаш да кажеш? — попита Франси. — Защо съдбоносна?

Джун не отговори.

— Няма да остана за изпращането — заяви тя. — Сбогом.

— Сбогом — повтори Франси и сивите й келтски очи светнаха насмешливо. Ах, тая стара семейна вражда! Каква романтика всъщност.

Пристъпвайки към подножието на стълбището, Соумс видя, че Джун си отива и въздъхна с облекчение. Защо не идваше Фльор? Ще закъснеят за влака. Този влак щеше да я отнесе далеко от него, но Соумс все пак се дразнеше от мисълта, че могат да го пропуснат. Тя се показа най-после, изтича по-стълбите в светлокафява рокля и черна кадифена шапчица. Мина край него и влезе в салона. Видя я, че целуна майка си, леля си, съпругата на Вал, Имоджин, после излезе, както винаги, пъргава и прекрасна. Как ще се отнесе тя в последните минути на своето моминство? Не можеше да се надява на много нещо!

Устните й притиснаха бузата му.

— Татенце! — прошепна тя и изчезна.

„Татенце!“ От години не го бе наричала така. Той въздъхна дълбоко и тръгна полека по стълбите. Оставаше да минат и през оная глупост с конфетите, и така нататък. Би желал да улови още веднъж усмивката й, когато тя се наведе през вратичката на колата, при все че, ако не внимават биха могли да я ударят със запратена обувка341. Гласът на младия Монт прозвуча нетърпеливо до ухото му:

— Довиждане, сър и благодаря. Ужасно съм щастлив.

— Довиждане — отвърна Соумс. — Гледайте да не пропуснете влака.

Остана на третото стъпало отдолу, откъдето можеше да вижда над главите на другите… над глупавите шапки и глави. Влязоха вече в колата; конфетите започнаха да се сипят, обувката полетя. Някаква вълна прелетя в гърдите на Соумс и… той нищо не разбра… нищо не видя!

Последният от старите Форсайтови

Когато дойдоха да облекат този ужасен символ Тимоти Форсайт — последния чистокръвен индивидуалист, единствения човек, който не бе чул за Световната война, — намериха, че изглежда великолепно: и смъртта дори не бе променила здравата му външност. За Смитър и готвачката това обличане беше окончателно доказателство за нещо, което бяха смятали винаги за невъзможно — земния край на стария Форсайтов род. Бедният мистър Тимоти ще вземе сега арфа и ще запее с мис Форсайт, мисис Джулия и мис Естер; с мистър Джолиън, мистър Суидин, мистър Джеймс, мистър Роджър и мистър Никълъс. Дали и мисис Хеймън ще бъде между тях, беше малко съмнително, защото бяха изгорили тялото й. Готвачката мислеше тайно, че мистър Тимоти ще се ядоса — толкова мразеше латерните! Колко пъти бе казвал: „Досаден пискун! Пак започна! Излезте да видите, Смитър, как ще го отпратите!“ Тя би се радвала на музиката, ако не знаеше, че само след миг мистър Тимоти ще позвъни и ще каже: „Ето, занесете му половин пенс и му кажете да се маха.“ Често трябваше да дадат от джоба си още три пенса, за да убедят човек да се отдалечи — Тимоти винаги бе подценявал емоциите. За щастие, през последните години той вземаше латерните за бръмчене на сини мухи; а това беше много удобно, защото позволяваше на двете жени да се наслаждават на музиката. Но арфа! Готвачката се замисли. Арфата е нещо различно, а мистър Тимоти не обичаше промените. Тя не спомена, все пак нищо на Смитър, която имаше такива разбирания за царството небесно, че можеше наистина да ги смае с тях.