САКАТИЯТ БОГ

Половин дузина богове се сбраха около него.

„Тайст Лиосан?“

„Не, Беру. Тайст Андий. Бялата му кожа крие тъмнината вътре в него.“

„Има ли място във войната? Той е опасен. Не искаме да е наблизо, когато убием Падналия. Когато се нахраним и с това се освободим…“

„Да се освободим? – изръмжа един тежък гърлен глас. – Моури, от наследството на поклонниците ни никога няма да се освободим. Това е сделката, която сключихме…“

„И все пак, Беру. Смъртна страст ни даде облик. Смъртна страст ни въвлече във всичките им светове. Не бе достатъчно, че се възнесохме, не бе достатъчно, че трябваше да подирим предопределението си. Казвам ти, въпреки че повечето от мен все още върви по един далечен свят – и воят му за измяна ме оглушава, – в проклятие и молитва съм стегнат тук като юмрук. Желая ли обожание? Не. Стремя ли се към още по-голяма власт? Показано ми бе нейното безсмислие и сега всичката ми воля се утаява като пепел над душата ми. Тук сме пленени и така ще останем…“

„Защото онзи глупак Господаря оправда кражбата на Каминсод! Падналия беше ранен. Стана безполезен с болката си. И с онази проклета благословия на Господаря издигна Дома на Вериги, и с тези вериги окова всички нас!“

Десемврий изсумтя.

„Много преди онези вериги да дръннат за първи път, ние вече бяхме в окови – макар да се забавлявахме с преструвката си, че не съществуват. Господарят на Колодата и Падналия разпръснаха илюзията – не, те разпръснаха заблудите ни – и с тях цялото сладко, мило удобство.“

„Не ми трябва парвеню като теб да ми казва неща, които вече знам!“

„Трябва ти, след като си готов да храниш разума си с лъжливо въображение. Скоро ще се съберем на друго място, не много по-различно от това, и там ще извършим убийство. Хладно, жестоко убийство. Ще убием свой събрат бог. Преди сърцето му да бъде пронизано, преди Непознаваемата жена изобщо да успее да стигне до Падналия или да опита каквото се кани, ние ще го убием.“

„Недей толкова лесно да я изключваш, Десемврий – рече нов глас, на жена, тънък и накъсан. – Тя е сестра на Господаря на Колодата – Господар, който лично се крие от всички нас. Как е възможно това? Как е успял да ни заслепи за местонахождението си? Казвам ви, витае някъде над всичко това, неузнаваем като сестра си. Тази окаяна фамилия от тази окаяна империя…“

В костите изпращя тояга, натроши ги и Силхас се обърна и видя, че е дошъл нов бог. Смътен като петно от сянка.

„Десемврий – изсъска той, – и прескъпа Джес. Беру, Шеденул, Моури. Бекра, Тиланда, виждате ли как сте се струпали около този Тайст Андий? Този брат на Аномандър Рейк? Въобразявате си, че не може да ви чуе? – Тоягата се изпъна към Десемврий. – Виж ни, колко обречени сме в отражението на смъртните ни някога същности. Империята, да! Нашата империя, Десемврий, или сте забравили? Онази окаяна фамилия? Нашите собствени деца!“

„О, я огледай наоколо, Сенкотрон – изръмжа Джес. Лицето й – чиле от вълна, памук, коноп и коприна – се загърчи и стегна, щом оголи оплетените си в паяжина зъби. – Д’рек е дошла и си е отишла от това място. Тя знае и ни отваря вярна пътека. Проклетите ти деца не могат да се надяват да ни надвият. Остави ги на Форкрул Ассаил! Дано да се изядат едни други!“

Сенкотрон се изкиска.

„Кажи ми, Джес, виждаш ли братовчедката си някъде наблизо? Къде е Кралицата на сънищата в това място на смърт?“

„Тя се крие…“

„Не е тук, Джес – каза Сенкотрон, – защото е будна. Будна! Разбираш ли ме? Не спи, не се сънува тук, не дърпа лудите опашки на всички ви, Джес, за да обърква смъртните умове. Всички вие сте слепи глупци!“

„Решил си да ни предадеш!“ – изкрещя Шеденул.

„Не ме интересува никой от вас – отвърна Сенкотрон и махна рязко с призрачната си ръка. – Предателство? Твърде голямо усилие за такава нищожна цена.“

„Дошъл си тук само за да ни се подиграеш?“

„Тук съм, Беру, защото съм любопитен. Не за някой от вас. Вие не сте нищо освен богове и ако Ассаил успеят, всички ще изчезнете като пръдни във вятъра. Не, любопитството ми е за нашия неочакван гост, нашия Тайст Андий. – Тоягата се люшна към Силхас Руин. – О, братко на герои, защо благославяш Вечното падане на Колтейн с присъствието си?“

– Търся оръжие.

„Двете, които носиш, не са ли достатъчно?“

– За приятел. Тази битка, в която всички вие изглеждате тъй жадни да се включите… бих могъл да ви предупредя да се откажете, но признавам, че не виждам голяма полза от това. Всички сте обречени да се включите в свадата. Което ме кара да се чудя.

„Какво да се чудиш?“ – настоя Беру.

– Когато прахта се слегне, колко от труповете ви ще видя на това поле? – Силхас Руин сви рамене. – Правете каквото искате.

„Твоят брат уби най-силния ни съюзник.“

– Нима? И какво значение има за мен това, Беру?

„Дразнещ си също като него! Дано да споделиш съдбата му!“

– Всички ще споделим съдбата му – отвърна Силхас Руин.

Сенкотрон се изкиска.

„Намерил съм ти оръжие, но само ако този, който го владее, е достоен.“

Силхас Руин направи широк жест.

– Оттук ли?