САКАТИЯТ БОГ

– Да, капитане. По-добре ще е.

– Ако оплескам нещата, можеш да опухаш няколко глави.

– Да ги вкарам в пътя, един вид.

– Точно.

Невъзмутима под сянката на чадъра, Фелаш гледаше как слугинята й излази от водата.

– Трябва да понатрупаш малко тлъстина, миличка – подхвърли й. – Сигурна съм, че слънцето ще те стопли много бързо, също като мен. Все едно, преминаването те чака.

Задъхана, жената бавно се отдалечи от водата. В дясната си ръка стискаше парче дърво, черно в посинелите й пръсти. Зад нея, в плитчините, ледът се топеше – последните утайки от Омтоуз Феллак загасваха. В залива, там, където шелфът отстъпваше на по-дълбоките води, „Вечна благодарност“ потъваше в лъскавото си сълзящо ледено гнездо.

След като се съвзе достатъчно, за да може да се движи, слугинята облече ватираното долнище, а сетне тежката люспеста броня, която извади от вързопите намазано с восък платно. Затъкна две метателни брадви, стегна колана на късия меч в кожената ножница и калъфа с четири ножа за мятане под мишницата си и довърши снаряжаването си, като пъхна в колана си парчето дърво.

– Ваше височество, готова съм.

– Крайно време беше. Търпението ми е на път да свърши. – Фелаш въздъхна, остави наргилето настрана и стана. – Къде остави последните сладки?

– До бучката ръждивец, ваше височество.

– Аа, разбирам. Чудесно. Виж как съм почнала да отслабвам! От яд е. Помниш ли детството си, скъпа, когато гърдите ти са били плоски и всичките ти кокали са стърчали откъде ли не?

– Не, ваше височество, никога не съм била кльощава като момче, слава на късмета на Блудния.

– Нито пък аз. Винаги съм била подозрителна към пораснали мъже, които, изглежда, харесват това у жените си. Какво им е на момченцата, та хлътват по бледи костеливи призраци?

– Сигурно привлича покровителствената им природа, ваше височество.

– Покровителстването е едно, баламосването – съвсем друго. Та какво щях да правя? О, да, да те хвърля в Крепостта на Лед. Най-добре да извадиш поне няколко оръжия, миличка. Кой знае на какво ще попаднеш.

Слугинята извади брадвите си.

– Готова съм.

– … онази снизходителна високомерна крава не заслужава да има такива цици и такава безукорно бяла кожа и лъскава коса. И как ги люшка само тия бедра, ще кажеш, че ще си счупи кръста на всяка стъпка, а тия проклети сочни устни сякаш са готови всеки момент да налапат някой… Богове, какво стана?

Гърмът разтърси водата в залива и вдигна пушилка по пясъка. Шурк Елале се обърна и видя огромен бял облак, изригнал във въздуха от бивака на Фелаш. Моряците – още доста далече от тях, за да я чуят – наскачаха и се развикаха уплашено.

– Стой тук, Скорген. И ги успокой онези глупаци!

Затича обратно.

Бивакът беше в пълна бъркотия, вещите бяха разхвърляни по пясъка все едно от вихрушка. Принцеса Фелаш бавно се измъкна от изригналия пясък. Косата й беше разчорлена, дрехите й раздърпани. Лицето й бе почервеняло, все едно я бяха скъсали от бой.

– Ваше височество, добре ли сте?

Момичето се закашля.

– Мисля, че теорията се доказа, капитане. Изглежда, че Омтоуз Феллак е много повече от няколко буци лед. Проходът, който открих… мм, трудно е да се каже къде точно отведе…

– Къде е слугинята ви, ваше височество?

– Ами, да се надяваме, че в момента проучва с почуда и възхита.

– Пратихте я вътре?

Изумителните й очи блеснаха.

– Разбира се, че я пратих! Не настоя ли точно ти, че е нужно, предвид ужасната ни беда? Можеш ли изобщо да си представиш величината на жертвата, която правим с тази услуга?

Шурк Елале изгледа мълчаливо дебелото момиче.

– А ако не се върне?

– Ще съм крайно недоволна. Същевременно ще разполагаме с доказателство, подкрепящо някои други теории за Омтоуз Феллак.

– Моля? Какви други теории?

– Ами, за демони, за облаци безумие, месоядни растения, коварни полевки и още стотици кошмари в същия дух. А сега, моля, бъдете така добра да запалите огъня.

Посегна за последния си метателен нож и разбра, че канията е празна. Изруга, сниши се под замаха на косата, хвърли се наляво, превъртя се през рамо и се изправи до туловището на първия демон, който бе убила. Ръцете й зашариха по пъпчивата му кожа и напипаха една от брадвите й. Изпъшка, докато я изтръгне, превъртя се над тялото – то потрепери, щом шестте меча се забиха там, където тя беше допреди миг – и се изправи отново, за да запокити брадвата.

Тя изпращя в челото на демона и главата му отскочи назад.

Тя се хвърли напред и издърпа един от тежките мечове в стиснатата му ръка, която трепереше, докато огромният звяр се смъкваше на колене. Отби с острието петте меча, които млатеха от краищата на другите пет ръце, след което посече дебелия му врат веднъж, два пъти, три пъти, докато главата не се изтърколи.

Завъртя се рязко, за да погледне дали има още от проклетите същества. Пет трупа и нищо повече. Ако не се броеше тежкият й дъх, поляната беше съвсем тиха.