САКАТИЯТ БОГ

– Наистина ли да ги сложа в торбата?

– Да, приятелю.

Икариум се усмихна и клекна. Погледът му се спря на меча му на няколко крачки вдясно и Маппо видя как се намръщи и каза:

– Почистих го от калта снощи.

– Ах. Колко мило от твоя страна, приятелю.

„Шикимеш и коприните на Червения червей. Преди толкова години, преди толкова лъжи. И най-голямата лъжа от всички: вечно приятелство.“

Седеше в сумрака сред кръг от камъни, които бе дотъркалял – стар обичай на Трелл, кръгът отворен на изток, където щеше да изгрее слънцето. В шепите си държеше десетина прашни светлосини глинени чирепа.

„Така и не ги сглобихме. Беше забравил още същия следобед, а не се и опитах да му напомня – а не беше ли точно това задачата ми? Да го захранвам само с онези спомени, които преценя, че са полезни, да потискам всички други, докато не изчезнат.“

„Коленичил в онзи ден, беше като дете, с всичките му игри, които чакат пред него – чакат да мине някой като мен. Преди това бе доволен да общува само с играчките си и нищо друго. Не е ли това скъпоценен дар? Не е ли това чудото на едно дете? Да гради собствените си светове, да живее в тях и да намира радост в самото живеене?“

„Кой би прекъснал това? Кой би искал да разбие и унищожи такова чудесно нещо?“

„Ще те намеря ли коленичил в прахта, Икариум? Ще те намеря ли озадачен над отломките, които са те обкръжили? Ще говорим ли за свети библиотекари и тайни истории?“

„Ще залепим ли своето гърне?“

Грижливо прибра чирепите в торбата. Легна с гръб към отвора в каменния пръстен и се опита да заспи.

Фейнт огледа околността и заяви:

– Тук са се разделили. Едната армия е тръгнала право на изток, но това е по-тясната диря. – Посочи на югоизток. – Две, може би три сили – големи – са тръгнали натам. Тъй че трябва да направим избор. – Огледа спътниците си и погледът й се спря на Прешъс Тимбъл.

Младата жена сякаш се бе състарила с десет години след смъртта на Юла. Явно я болеше от стоенето, петите й сигурно бяха набити, напукани и кървяха. „Също като моите.“

– Е? Каза, че е имало сила… тук някъде. Коя армия да последваме?

Прешъс Тимбъл се присви боязливо.

– Щом има армии, сигурно има война.

– Е, имало е битка, да. Намерихме каквото е останало. Но може би тази битка е била единствената. Може би войната е свършила и всички се връщат у дома.

– Имах предвид, защо трябва да тръгнем след които и да е от тях?

– Защото гладуваме и умираме от жажда…

Очите на младата жена блеснаха.

– Правя всичко, което мога!

– Знам, но не е достатъчно, Прешъс – каза Фейнт. – Ако не настигнем някоя от тези армии, всички ще умрем.

– На изток тогава… Не, чакай. – Прешъс се поколеба.

– Хайде, казвай най-после – изръмжа Фейнт.

– Нещо ужасно има нататък. Аз… не искам да се доближа. Пресягам се и след това бягам – не знам защо. Нищо не знам!

Емби се беше вторачил в нея все едно гледаше някакво странно парче дърво или счупен идол. Изглеждаше готов всеки момент да се изплюе в краката й.

Фейнт прокара пръсти през сплъстената си коса – ставаше дълга, но беше добре дошло. Само и само да я пази от убийствения зной. Гърдите я боляха и болката вече бе постоянен спътник. Мечтаеше си да може да се напие. Да падне в несвяст в някоя задна уличка или в мръсната гостилница на хан. Да изчезне от себе си за една нощ, само за една нощ. „И нека се събудя в ново тяло, в нов свят. Със Суитист Сафърънс, която седи до мен жива. Без воюващи богове и посечени от мечове чела.“

– А югоизтокът, магьоснице? Някакви лоши чувства в онази посока?

Прешъс Тимбъл поклати глава, а след това сви рамене.

– Какво означава това? – изсъска отчаяно Фейнт. – И там ли е толкова гадно за нас, колкото на изток, или не е?

– Не… но…

– Но какво?

– Вкусът е на кръв! Натам! Защо така? Всичко е с вкус на кръв!

– Проливат ли я, или я пият?

Прешъс Тимбъл я зяпна все едно, че е полудяла. „Богове, може и да съм, щом задавам такива въпроси.“

– Кой път ще ни убие по-бързо?

Младата жена вдиша дълбоко и потрепери.

– На изток. Онази армия… всички отиват да умрат.

– От какво? – настоя Фейнт.

– Не знам – от жажда може би. Да, от жажда. – Очите й се разшириха. – Няма никаква вода, никаква – виждам низина, искрящо поле, ослепително, остри като ками камъни. И кости – безкрайни полета от кости. Виждам мъже и жени, полудели от горещината. Виждам деца – о, богове! – прииждат като кошмар, като доказателство за всички престъпления, които сме извършили някога. – Изведнъж нададе ужасяващ вой, скри лицето си с ръце, олюля се и щеше да падне, ако не беше Емби, който пристъпи до нея и я задържа. Тя зарови лице в гърдите му. Над главата й той се вгледа във Фейнт и се усмихна убийствено.

„Лудост ли? Твърде късно е, Прешъс Тимбъл – и благодаря на боговете, че не виждаш това, което виждаме ние.“ Фейнт потръпна и се обърна на югоизток.

– Натам тогава.

„Деца. Не ми напомняй. Някои престъпления режат до кокала. Не, не ми напомняй.“

Видя в ума си Суитист Сафърънс, усмихната широко, взе решение и тръгна. „Ако са отишли много далече, няма да успеем. Ако стане още по-зле… кръв. Или я проливаме, или я пием.“