САКАТИЯТ БОГ

Помнеше как слезе от кораба в града, сред тези шумни човешки същества с уплашени очи. Накъдето и да се обърне, можеше да види как, живеят във война, всеки от тях грохнал от умора войник, воюващ с демони – реални или въображаеми. Бореха се за статут, бореха се за достойнство и се бореха да се изтръгнат от своите съседи, близки и събратя. Всъщност самата необходимост, която държеше заедно семейства, общности, провинции и кралства, бе натежала от отчаяние и страх, барикадираше ги срещу непознатото, странното и застрашаващото.

Форкрул Ассаил бяха прави да разрушат всичко това. Щеше да има мир, но в налагането на мир трябваше да има присъда и възмездие. Всички хора на Коланси и кралствата на юг трябваше да бъдат върнати в детското им състояние, а след това да бъдат съградени отново. Не можеха, нямаше да го направят сами – твърде много неща пречеха. Твърде много.

Беше жалко, че за да се постигне устойчиво равновесие, трябваше да умрат много хиляди, но когато алтернативата беше смъртта на всички, кой можеше да оспори направения избор? Цели популации бяха прочистени, изклани избирателно. Цели райони бяха опустошени и в тях не остана нито едно човешко същество, за да се освободи земята, за да се изцери. Онези, на които бе позволено да живеят, насила бяха принудени да приемат нов начин на живот под неумолимото наставничество на Форкрул Ассаил.

Ако това бе размерът на възстановяването, Справедливост щеше да е доволна. Нещата можеше да се получат, равновесието можеше да се постигне, и дори нов бог навярно щеше да се въздигне, роден от трезва вяра в реалността и съвсем реалните й ограничения, роден от искрено смирение и от желанието за мир. Вяра, която да се разпространи по целия свят, наложена от Чистите и Разводнените.

„Ако не беше Сърцето, ако не беше онзи юмрук на изтезание, извлечен от дълбините на залива. Цялата онази сила, така груба, така чужда, така съвършена в своето отрицание. Нашият бог беше убит, но ние вече бяхме намерили път към възмездието – На’Рук, които бяха разкъсали веригите си и сега жадуваха за кръвта на своите господари. Толкова много вече бе в ръцете ни.“

„Ако не беше Сърцето, така възпламенило Благоговение, Спокойствие и другите древни, така отворило душите им. Никое равновесие не може да е съвършено – всички знаехме това, – но новото решение лумна ярко, толкова ярко, че ги заслепи за всичко друго. Порталът, изтръгнат от К’Чаин Че’Малле, прочистен от онова мръсно древно проклятие. Акраст Корвалайн, върнат на Форкрул Ассаил, и от онзи портал – от силата на Сърцето – можем да възкресим своя бог.“

„Можем отново да станем деца.“

„Жертви? О, да, но всичко ценно изисква жертви. Равновесие? Ами просто ще премахнем единствената сила, която вечно е готова да наруши това равновесие – човечеството.“

„Нашият отговор е пълно унищожение. Нашето прочистване ще бъде абсолютно. Нашето прочистване ще бъде премахването на цял един вид.“

„Вдигнете високо Сърцето! Дръжте го високо, за да бъде чут гибелният му пулс! Мислите ли, че не ще намерим съюзници срещу грабителствата на човечеството?“

„Съюзници. Да, Благоговение, намерихме си съюзници.“

„И си казвам, че виждам мир в бъдещето – мира на моето детство, мира на хармонията, мира на безмълвния свят. Единственото, от което се нуждаем, за да достигнем до него, е малко кръв. Малко кръв.“

„Но, сестра Благоговение, тогава се вглеждам в древните ти очи и виждам как гладът на нашите съюзници те е заразил. Тайст Лиосан, Елейнт, Господарят и Господарката на Крепостта на Зверовете – но всички те жадуват за хаос, анархия, унищожение, за края на Века на боговете и на Века на човеците. Също като тебе жадуват за кръв, но не малко кръв. Не. Океани, океани от кръв.“

„Сестра Благоговение, ние ще ти се опълчим, когато дойде времето. Смирение е намерила оръжие, оръжие, което да сложи край на безумните ти амбиции.“

Стъпките й бяха шепот в пясъка, но в ума й земята тръпнеше под нозете й. Зноят на слънцето бе жесток на бялото й лице, но огънят на мислите и бе още по-горещ. А гласовете долу на пясъчната ивица, вече недалече, щяха да заглъхнат безсилно пред твърдата й непреклонност. И все пак в тях намираше… надежда.

– Равновесие – промълви тя. – Сестро Благоговение, ти сама ни принуди да ти се противопоставим. Смирение намери оръжието, което ни трябва. Дори да развихриш най-свирепото си безумие, ние ще му отвърнем… и отгоре.

Всъщност изобщо не я интересуваше съдбата на човечеството. Ако всички загинеха – така да бъде. Не, това, което бе важно, тук и сега, и в бъдещето, което идеше, беше принципът. „Равновесието има вечен враг и името му е амбиция. Ти си забравила това, сестро Благоговение, и на нас се пада да ти го напомним. И ще го направим.“

Изкачи високите скали над пясъчния бряг. Долу, на петнайсет крачки от нея, десетина човешки същества се бяха събрали и сякаш водеха някакъв спор. В залива зад тях стоеше на рейд кораб… и странните му очертания изведнъж смразиха Справедливост. „Джагът. Глупци!“

Закрачи надолу към брега.