САКАТИЯТ БОГ

Изля се жесток студ, пясъкът запращя като изгорен от мълния и порталът, който изригна, бе огромен, зейнал и извисен. През нахлулия леден въздух протече сладникава смрад. Миризмата на смърт.

На прага на портала се изправи фигура. Висока, изгърбена и съсухрена, със зеленикавосиво лице, пожълтели бивни стърчаха от долната челюст. Хлътнали очи ги изгледаха изпод опърпана вълнена качулка.

Мощта, която се изсипа от привидението, накара Справедливост да залитне назад. „Бездна! Джагът, да, но не просто някой Джагът! Смирение – можеш ли да ме чуеш? През този вой? Можеш ли да ме чуеш? Съюзник стои пред мен – съюзник на древна – толкова древна – сила! Този може да е бил Древен бог. Този може да е бил… всичко!“ Задъхана и събрала всичките си сили да не коленичи, да не се преклони пред това страховито същество, Справедливост успя да вдигне глава и се взря в празните кухини на очите му.

– Познавам те – рече тя. – Ти си Качулатия.

Джагътът пристъпи напред, порталът се завихри и затвори зад него. Гуглата спря, огледа поред всички, след което тръгна към Справедливост.

– Те те направиха свой крал – прошепна тя. – Те, които не следваха никого, избраха да последват теб. Те, които отказваха всякаква война, поведоха твоята война. И онова, което направи тогава – което направи…

Съсухрените му длани я уловиха. Той я вдигна от земята, а след това отвори уста и я захапа отстрани по лицето. Бивните се забиха под костта на бузата и изтръгнаха окото от тази страна. Отпра половината лице сред кървава каша, а след това захапа отново, под очните дупки, и бивните се забиха в мозъка й.

Справедливост висеше в ръцете му и усещаше как животът се изцежда от нея. Главата й странно се замая. Сякаш плачеше само с едно око, а от гърлото й не можеше да се изтръгнат думи. „Някога мечтаех за мир. Като дете мечтаех за…“

Шурк Елале гледаше ужасено. Джагътът захвърли трупа настрана. От плувналата му в кръв уста паднаха парчета от черепа.

След това Качулатия се извърна към тях и рече със сух монотонен глас:

– Никога не съм харесвал много Форкрул Ассаил.

Никой не проговори. Фелаш трепереше, беше пребледняла като самата смърт. Слугинята бе отпуснала безсилно ръце и изобщо не мислеше да посегне към брадвите на колана си. Шурк Елале най-сетне се овладя и каза:

– Имаш изключително странен начин да приключваш дискусия, джагът.

Празните дупки на очите сякаш я намериха някак и Гуглата рече:

– Нямаме нужда от съюзници. Освен това наскоро научих един урок по краткост, Шурк Елале, и ми хареса.

– Урок? Сериозно? И кой ти дава уроци пък на теб?

Джагътът се извърна и се загледа над водата.

– А, моят кораб „Смърт“. Признавам, беше отживял каприз. Все пак не можеш да не се възхитиш на очертанията му.

Принцеса Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на Болкандо, се смъкна на колене и повърна на пясъка.

10.

Какво на този свят злочест

донесе твоята неволя?

Защо признаваш в своя глас

тъй жалко жертвената роля?

И в жаловитата обида,

обагрила очите ти,

скърби живот в страдание,

изплащащ вечно тежка дан.

Стояхме там под слънцето,

от жаждата събрани с упование,

жената бронзова, държеше чашата

с гърди, надвиснали над купела,

и гледаше отгоре състрадателно.

Или пък може би с презрение?

Тя е кралицата на блянове

и дара й избираш сам -

дали да бъде жал зад булото,

или презрителна насмешка.

Да бях излъскал аз очите й

за взор по-ясен.

Да бях погалил розите

за вкус по-сладък.

И щом от чашата отпием

и се отвръщаш погнусен,

се чудя на езика чакащ

и сетивата ти безчувствени,

тъй жадни да ограбят.

Какво на този свят злочест

донесе твоята неволя?

Какво да кажа, за да съживи

ранения ти поглед?

Безсилна е целувката ми хладна

и млякото ми е вгорчено

тук под камбаната на храма

пред твоя тъй помръкнал взор.

Десет хиляди висят от дървета,

нозете им са голи корени

под слънцето лишени от надежда.

Секачите отдавна си заминаха

по пътя,

по дирите в прахта,

които се преплитат и се вият

като дим

на хиляди огньове,

като маяци блеснали

в нощта пустинна.

И казаха прокажените,