САКАТИЯТ БОГ

насядали под хълма,

че някой без ръце,

но който можел да се взира

тъй както да се взре

единствено слепец

във ужаса на довода горчив,

все пак с едната си разядена ръка

посегнал в тъмното небе,

а с другата, съвсем окапала,

към къщи ме повел.

Дървосекачи

Таблички II-III

Хетра от Ейрън

Границата на Стъклената пустиня бе накъсана линия от кристали и балвани, досущ като древен бряг. Араникт не можеше да откъсне поглед от него. Седеше отпусната в седлото на уморено тътрещия се кон, придърпала качулката над лицето си против изгарящото слънце, встрани от главната колона. Принц Брис яздеше някъде напред, близо до авангарда, и я бе оставил на мира.

Необятният плосък като тепсия простор на пустинята бе заслепяващ, блясъкът бе болезнен и някак странно противен, все едно бе свидетелка на продължаващо престъпление, жестоко проклятие, изтерзало самата земя. Камъни, стопени на стъкло, късове кристал, стърчащи като копия, други израснали като храсти – и всеки клон и вейка блещукаха като направени от лед.

По границата имаше могили от кости, струпани като плавей. Повечето бяха натрошени на трески, сякаш онова, което се бе стоварило върху земята, беше смазало с огромния си юмрук всяко живо същество и изтръгнало живота му – приличаше на съзнателен акт, упражнение в невероятна злост. Струваше й се, че все още може да долови вкуса на злото, все още може да усети гнилия му дъх във вятъра.

Вълни на погнуса извираха от стомаха й непрестанно и плъзваха бавно като прилив, и щом се отдръпнеха назад, оставяха утайка в костите й. „Това място иска да ме убие. Усещам го.“ Кожата й бе лепкава и хладна под наметалото. „Иска ме отвътре. Гладно като зараза. Кой може да е направил това? Защо? Какъв ужасен сблъсък е довел до това?“

Представяше си, че ако се вслуша достатъчно внимателно, ако всички звуци от хилядите крачещи напред войници и стотици търкалящи се фургони заглъхнат изведнъж, ако дори стонът на вятъра заглъхне, ще може да чуе все още монотонните слова на ритуала, възпламенил пожарите и довел до жестокото оскверняване, превърнало земята в Стъклената пустиня.

„До това води отчаянието, онова отчаяние, което краде светлината от света, което се надсмива на борбата на самия живот да съществува, да устои. Което се опълчва на желанието ни да изцерим, да поправим всичко, което сме разрушили. Което отказва самата надежда.“

„Ако отчаянието има ритуал, проговорил е тук.“

Докато яздеше толкова близо до искрящата граница, до бреговете от кости и напукани скали, имаше чувството, че пустинята я поема вътре в себе си, че убийствените кристали са започнали да растат вътре в нея, нашепват пробудени в ехото на древни светове. „Че всичко, което сме, е направено погрешно. Това е усещането, което внушава.“

Армията на Брис Бедикт беше на много дни зад другите две, тъй като принцът се бе постарал да се раздели с Ловците на кости последен. Бяха продължили с тях до самия край на пустинята. Осем дни през все по-пресъхнала и негостоприемна земя. Питаше се дали се бе надявал да накара адюнктата да размисли, да я убеди колко безумна е решимостта й да прекоси Стъклената пустиня. Или навярно бе обмислял да придружи обречената сила. За първи път, откакто бяха станали любовници, Брис се беше затворил за нея. „И не само за мен. За всички.“

„А в деня, в който се разделихме с тях, стоеше близо до Тавори, но не каза нищо. Поне докато всички гледахме как Ловците на кости се строиха и поеха на път през онова отвратително сметище от кристали и кости и навътре в жестокия блясък. Всички гледахме и никой от нас – нито един от цялото множество войници – нямаше какво да каже.“

Когато и последният тежко натоварен фургон се изтъркаля през прохода и последният завихрен по дирята на малазанците облак прах се разнесе, когато колоната се стопи в свирепия блясък и надигащ се зной, Брис бе извърнал лицето си към нея.

Погледът му я стъписа, разби цялата й защита. Каквото и да беше мислил да направи, за да разубеди адюнктата, моментът бе отминал. Не, хиляда моменти. Цели осем дни и никой от тях задържан, никой от тях стиснат в ръката като оръжие. Крехката стена от безмълвие го беше надвила, надвила бе всички. Онзи поглед…

„Безпомощен. Изпълнен с… В името на Бездната, изпълнен с отчаяние.“

Изключителна жена бе Тавори Паран. Всички го разбираха. Всички бяха видели ужасяващото величие на волята й.