– О, винаги чувам само това от тебе, братко! „В армията не е така, Техол“, „Наборите няма да приемат еди-какво си, Техол“, „Не им харесва розовото, Техол“. Жалкият консерватизъм на тази прашасала институция е, честно казано, досаден.
– Не помня да се е споменавало за розово, ваше величество.
– Не се спомена, Бъг. Бях просто илюстративен.
– Каква точно илюстрация имахте предвид? Да призова ли отново дворцовия художник?
– В името на бездната, не! След онова поражение с жена ми и онази хубавичка гвардейка…
– Бивша гвардейка, ваше величество.
– Сериозно? По чия заповед? Настоявам да разбера!
– На нейно величество, ваше величество.
– Онази месеща се във всичко крава… о, не ме гледай така, скъпа – говорех за теб само в официалното ти качество. Тъй че, макар да негодувам от кралицата, любовта ми към моята красива жена си остава все така лъчезарна и вечно неопетнена…
– Колко лошо, че същото не може да се каже за онази млада жена, съпруже.
– Нея изобщо не съм опетнявал – нито веднъж!
– Техол, виждал ли си
– Само веднъж, скъпа, след като ти изгори единственото копие. И – точно така, изглеждаш много добре с този размахан пръст – художникът оттогава е потиснат…
– По-скоро бяга уплашен – подхвърли Бъг.
– Техол, за Имперското знаме…
– Не започвай пак, Брис. Мислех, че отдавна го решихме това. Хубаво е и много подходящо…
– Но кой ще се стече под него?
– Брис, ако една армия трябва да се стича под нещо, човек може да предположи, че здраво е загазила, нали? Е, добре, има ли по-подходящо място, под което да се свре, от кралското легло?
– С всичките други пилци – добави Бъг. – Виж, това беше умно, ваше величество.
– Чакай малко – намеси се кралицата. – Какво имаше предвид с „единственото копие“?
– Брис, събирай войските!
Сега, изпотен под яркото слънце, братът на краля изсумтя… но как му липсваха онези дни. Хаотичният палат на крал Техол изглеждаше много далече. Присви очи към знамето и се усмихна.
Араникт се приближи и спря до него.
– Принце, радвам се, че ви виждам усмихнат. Какво толкова ви развеселява?
– Нищо, Атри-Цеда. В смисъл, нищо съществено. К’Чаин Че’Малле са ни намерили – каква пъстра сбирщина съюзници ставаме, не мислите ли? Все едно. Елате с мен. Искам да се запозная с новите ни командири.
Тя се намръщи.
– Не са ли двама прости морски пехотинци, ваше височество? Всеки може да се сдобие с титла – това едва ли ги прави годни да искат подчинение от един принц, да не говорим за кралицата на Болкандо.
– Геслер и Сторми са много повече от прости малазански десантчици, Араникт. И нямам предвид новите им титли.
– Не помня да съм ги срещала.
– За мен ще е удоволствие да ви запозная, ако благоволиш.
Подкараха един до друг, знаменосецът яздеше на двайсет крачки пред тях. Конските копита затупаха кухо.
– Брис, чуваш ли това?
– Яздим по дъното на древно езеро – каза той. – Често пъти езерото остава, но само под повърхността, и смятам, че точно така е било тук някога. Но сега…
– Водата е изчезнала.
– Да. Изчезнала е.
– Възможно ли е всички да пропаднем?
Той сви рамене и не каза нищо.
– Значи вече и теренът под нас е несигурен.
– Съжалявам, Араникт. Дълго те пренебрегвах.
– Да.
Летящото крило възвиваше зад тях, трийсет пиконосци на Блуроуз в съвършен строй. Брис помисли за войника, когото бе загубил – „заради любов, ни повече, ни по-малко“. Хенар Вигълф сега вървеше с Ловците на кости. „И дори да съм го изпратил на смърт, не мисля, че ще проклина името ми.“
– Не се оправям много добре със скръбта, Араникт. Когато умряха родителите ни, без Техол и Хул едва ли щях да го преживея. Куру Кан ми каза веднъж, че скръбта няма нищо общо с тези, които са си отишли, и е свързана само с тези, които са останали. Усещаме отсъствието им в живота си като отворени рани и те никога не се затварят, колкото и години да минат.
– Скърбиш ли тогава за адюнктата и Ловците на кости?
– Безсмислено е, нали? Тя… трудно е човек да харесва тази жена. Тя гледа на всеки човешки жест като на някакъв вид поражение, слабост. Отговорностите й я поглъщат, защото няма да си позволи нищо друго.
– Разправяха, че имала любовница – каза Араникт. – Загинала е, спасявайки Тавори.
– Представи си раната, която е оставило това.
– Никой не иска да бъде нехаресван, Брис. Но ако трябва да е така, човек се стреми към други неща. Като уважение. Или дори страх. Всеки избор, който правим, отпада, без дори да го забележиш, докато не останат съвсем малко, и тогава осъзнаваш, че си само това, което си.
Брис помисли над думите й и въздъхна.
– Би трябвало да я харесам. Да намеря нещо… Освен нейната вещина, освен нейната упоритост дори. Нещо…
– Брис, за какво скърбиш? Да не би да е за това, че не успя да намериш у Тавори причините, които ти трябваха, за да я последваш?
– Трябваше да говоря с теб преди няколко дни – изсумтя той.
– Беше потънал в мълчание.
– Задържах се близо до нея, колкото можах. Като човек, умиращ от жажда – беше ли тя спасението ми? Или беше просто мираж? – Поклати глава.
– Няма да се върнем, нали?
– Да, няма.
– Ще се справим с това.