САКАТИЯТ БОГ

– И оттогава сте били с адюнктата?

– Не съвсем. Въвлякохме се във Вихъра – един бунт. Обвиняваме Имперския историк за това, него, да. Все едно, изобщо не си заслужава да се знае – мизерна история за това как се тътрим и се лутаме насам-натам през половината проклет свят. Нищо забележително не направихме, освен може би че останахме живи, и виж докъде ни доведе това.

– Щом двамата с приятеля ви се чувствате толкова впримчени, защо просто не напуснете? – попита Брис. – Не се ли нарекохте вече дезертьори?

– Де да можех. Наистина. Но не можем и го знаем.

– Но… защо?

Геслер погледна унило Гръб и промълви като осъден на смърт:

– Защото тя ни вярва.

– Всъщност се получи доста добре – подхвърли Араникт, докато яздеха в бавен тръс назад към колоната.

Брис я погледна.

– В гласа ти имаше голяма тревога, Араникт. Когато ни стресна всички.

– Откъде идват боговете, Брис? Знаеш ли?

Той поклати глава. Не искаше да пробужда спомените си за морското дъно, за забравените менхири, загърнати в тиня. Сякаш цял живот беше странствал из онези кални пусти дълбини. „Спях и толкова исках да спя – вечно. А ако това не беше смъртта, която намират другите, беше смъртта, която намери мен. Такава умора… бях загубил волята си да се измъкна на свобода.“

– Геслер и Сторми – промълви Араникт. – Те са на една ръка разстояние.

– Моля? От какво?

– От божествеността.

– Говориш за неща, за които обичаше да говори Куру Кан. Представата на древната Първа империя за възнесението.

– Дестраянтът спомена за огън.

– Момичето, Синн…

Араникт изсумтя.

– Тя, да. Огънят, в най-безумната си проява, е изключително унищожителен – би могла да изгори всички ни на пепел, без изобщо да помисли. Когато таиш такава сила в себе си, тя изгаря всичко човешко. Не чувстваш нищо. Но, Брис, ти не разбираш – адюнктата иска Синн да е с тях.

– Колкото може по-далече от нея? Не мисля, че Тавори би…

– Не, не това е основанието й, Брис. Геслер и Сторми са.

– В такъв случай беше права като каза, че не разбирам.

– Те двамата са влизали в Крепостта на Огън, в това, което мъдреците на Първата империя са наричали Телас. Тавори иска Синн да е с тях, защото никой друг не може да й устои, никой друг не би могъл да се надява да преживее силата й, защото когато Синн съживи тази сила, както каза Калит, ще има огън.

– Адюнктата предупреди за измяна…

– Брис, Геслер и Сторми са на ръба на асцендентството и го усещат. Двамата са се вкопчили на живот и смърт…

– В какво са се вкопчили?

– В човечността си – отвърна тя. – Пръстите им са изтръпнали, мускулите им пищят. Ноктите им са напукани и кървят. Видя ли как ги гледаше момчето? Онзи Гръб? Той стои до Синн като въплътената й съвест – тя вече наистина е извън нея. Би могла да я изтласка настрана или да изтръгне живота й – не знам защо не го е направила вече. Въпреки всичкия този огън в ръцете й сърцето й е студено като лед.

– Да не би да ми казваш, че момчето няма никаква своя сила?

Тя го погледна рязко.

– Адюнктата спомена ли за него? За момчето?

Той кимна притеснено.

– Какво каза?

– Каза, че той бил надеждата за всички нас и че в края неговата сила ще – би могла – да се окаже спасението ни.

Тя се вгледа в лицето му.

– В такъв случай, Брис, наистина сме в беда.

„Измяна. Когато лицето пред нас се окаже лъжа, когато очите лъжат и крият истините. Ще има ли някога край на тези неща?“

Отново помисли за морското дъно, както знаеше, че ще стане. „Имам тези имена, дълбоко в себе си. Имената на падналите. Мога да чуя всяко от тях, там, със собствения си неповторим глас. И все пак толкова много от тях звучат еднакво, вик на болка. На… измяна. Толкова много и толкова много пъти.“

– Тя вярва на тези двама морски пехотинци. Вярва, че няма да й изменят. Само това има. Само на това може да се надява.

– Да – рече Араникт. – И още по-лошото е, че онази жена от Оул – Калит, – която каза, че не разбира нищо. Разбира го много добре. Харесва ли й, или не, съдбата на К’Чаин Че’Малле е в нейните ръце. Тя е дестраянтът на Матроната – представяш ли си как ще се довери на Синн? С живота на всички тези същества? С Матроната и всички останали К’Чаин Че’Малле? Едва ли. Тя е в същото положение като нас – всичко се свежда до Геслер и Сторми, а тя ги гледа как се дърлят и за най-малката дреболия.

– Сигурно й къса сърцето.

– Тя е ужасена, Брис. И е толкова сама, толкова сама. С всичко това.

Конете им бяха забавили ход. Без да ги усети, знаменосецът бе продължил напред и вече се приближаваше към колоната. От толкова далече знамето приличаше на бял флаг.

– Араникт, какво можем да направим?

– Каквото и да се случи, трябва да останем с тях – отвърна тя. – С Геслер и Сторми, и Калит, и К’Чаин Че’Малле. Но ако се стигне до това кого можем да спасим, ако останем с този ужасен избор, тогава… трябва да е момчето.

– Но те двамата са се стиснали за гърлата. Трябва да…