САКАТИЯТ БОГ

– Брис, те са като братя. Може да се репчат един на друг, дори да се сбият. Вярно, викат си, но нещата щяха да са много по-лоши, ако не си викаха. Това, което видяхме, беше човечността им – същото, което толкова отчаяно искат да опазят. То е като… ритуал. На грижа. На обич дори.

– Като женени.

– Братя според мен е по-точно. Обвързани кръвно, обвързани от общ живот. Когато ги гледаме как се карат, чуваме само казаното на глас – не чуваме всичко останало, важното. Калит тепърва започва да го разбира – когато го разбере, ужасът и тревогата й отчасти ще си отидат.

– Дано да си права. – Брис спря коня и се смъкна от седлото. Обърна се към пиконосците на Блуроуз, махна им да се върнат на мястото си на фланга и каза: – Хайде да походим. Авангардът все някак ще преживее и без мен, сигурен съм.

Макар да бе обзета от любопитство, тя само сви рамене и слезе от коня. Тръгнаха успоредно на колоната, повели конете си.

– Обич моя – заговори Брис. – Познах мълчание по-дълбоко – и по-съкрушително – от всичко, което човек би могъл да си представи.

– Не е нужно да говориш за това…

– Грешиш. Но това, което трябва да ти кажа, е много повече от новата интимност, която трябва да намерим помежду си, макар че и тя ще е част от него. Това, което ще опиша, е важно – основава се на казаното току-що от теб и – с твоя помощ – се надявам да ни насочи към верния курс на действие. Кажи ми какво знаеш за смъртта ми?

Тя спря и запали нова пръчка от угарката на предишната.

– Отрова. Нещастен случай.

– А трупът ми?

– Откраднало го е привидение.

– Откраднало го е? Може би е изглеждало така. Всъщност аз бях върнат. Отнесоха ме на едно място, където съм бил преди. Името ми бе изсечено на един камък. Добавено към безброй други.

Тя се намръщи и се загледа в жилавата трева по земята.

– Значи това става? С всички нас? Имената ни, всечени на камък? От смърт към живот и после пак отново? Както твърдят някои мъдреци?

– Не знам какво става. Не знам дали преживяното от мен е различно от това, през което преминават другите. Но чувствам, че в него има нещо, което е… уникално. Ако бях склонен да обвинявам някого, щеше да е Куру Кан. Той предизвика ритуал и ме изпрати на едно далечно място, селение може би – свят на дъното на океана, – и там срещнах… привидението. Пазителя на имената – или аз поне го нарекох така.

– И точно той дойде за теб? В тронната зала?

Брис кимна.

– Защото е знаел името ти?

– Може би. А може би не. Бихме се. С мечове. Надвих го.

– И той се провали като Пазител?

– Да.

– Тоест е дошъл, за да заемеш неговото място?

– Мисля, че да. – „Или поне така изглеждаше.“

– „Имената“, за които говориш, Брис – никой ли не ги пази вече?

– А, това ни води до възкресението ми. Какво знаеш за всичко незабележимо около нас?

Араникт поклати глава.

– Нищо. Но пък почти никой не знае.

– Често мисля за това. В сънищата ми има спомени за неща, които никога не съм правил или виждал. Крайно притеснително, поне в началото. Също като теб нищо не знам за връщането ми в света на живите. Покана ли беше? Разкъсване на вериги? Просто не знам.

– Силата за постигане на такова нещо трябва да е огромна.

– Нещо ми подсказва – отвърна той с кисела усмивка, – че дори силата на един Древен бог не би била достатъчна. Желанията на живите – за връщането на онези, които сме изгубили – не могат да разкъсат законите на смъртта. Това не е пътуване, което човек изобщо би могъл да предприеме, и вече не сме онова, което сме били като живи. Аз не съм същият човек, защото онзи човек умря в тронната зала, в нозете на своя крал.

Тя го гледаше със страх в очите.

– Дълго – продължи Брис – мислех, че няма да мога да намеря нищо – дори ехо на онова, което бях някога. Но след това… ти. – Млъкна и поклати глава. – И тъй, какво мога да ти кажа? Каква стойност има всичко това извън истините, които вече си споделихме? Мисля, че е следното: бях освободен… за да направя нещо. Тук, на този свят. Мисля, че вече знам какво е то. Не знам обаче какво ще бъде постигнато. Не знам защо е толкова… важно. Пазителят ме върна, защото аз съм надеждата му. – Погледна я рязко. – Когато спомена за вярата на Тавори в момчето, улових проблясък… като мъждукане на далечна свещ, като през мътна вода… от някой в сумрака. И осъзнах, че съм виждал тази сцена преди, в един сън.

– Някой – промълви Араникт. – Твоят Пазител?

– Не. Но съм усещал мислите на онзи непознат – сънувал съм спомените му. Стара къща, където съм бил някога, но сега е празна. Наводнена, тъмна. Като толкова други неща на дъното на океаните, времето й бе отминало, предназначението й – изгубено. Той влезе в нея, искаше да я намери, както я е намирал преди, искаше най-вече утехата на близки. Но тях ги нямаше.

– „Тях“? В онази къща са живели хора?

– Вече не. Той я напусна и сега върви, понесъл фенер – виждам го като фигура от мит, последната душа в дълбините. Самотното смътно сияние на всичко, което му е останало да предложи на някого. Миг на… – Вдигна ръка и изтри сълзите си. – На… светлина. Облекчение. От ужасния натиск, от бремето, от тъмнината.