САКАТИЯТ БОГ

– Самонадеяност – повтори той. – Не можем да разберем ума на един вълк – не повече, отколкото можем да разберем ума на едно куче или на денрабъ от северните морета. И въпреки това приехме култа към най-древните богове – Господаря и Господарката на мразовитата зима, на всички зверове, на дивото на света. Заклехме се на Дом – на Крепост – където не ни е мястото…

Протестите този път бяха още по-шумни и не заглъхнаха лесно. Танакалаян изчака.

– Но войната, ах, нея я познаваме добре. Разбираме я така, както никой вълк от леса не би могъл да я разбере. Това ли трябва да е каузата ни тогава? Трябва ли да сме мечът на дивото, защитникът на вълците и на всички зверове на леса, на морето, равнината и планината? – Погледна Кругава. – Смъртен меч?

– Най-ранните чувства шепнеха за такива неща, както всички знаем – отвърна тя. – И не сме се отклонили, сър. Не сме.

– Отклонили сме се, Смъртен меч, ако продължим да следваме адюнктата, ако стоим до нея в тази война, която търси тя. Най-сетне, време е да кажа за последното предупреждение на дестраянт Рун’Турвиан, изречено пред мен в миговете преди смъртта му, тежки, обвиняващи думи, докато той отказваше прегръдката ми.

Стъписването бе осезаемо – като гръм, толкова далечен, че остава нечут, но усетен. Трепет в самите кости. „И всичко, което предстои, всичко, което връхлита към нас…“

Видя объркването в широко отворените очи на Кругава.

– Танакалаян… той ти е отказал?

– Да. Така и не ме одобри – но едва ли не сте знаели за това. Сигурно ви е въздействал, ден и нощ, подкопавал е решението ви да не ме направите Щит-наковалня. А когато умря, страховете и съмненията му се вкорениха у вас.

Удостои го с поглед, какъвто не беше виждал никога в очите й.

– Щит-наковалня, кажете ни за предупреждението на дестраянта – обади се Икарл.

– Измяна. Каза, че тя ще ни принуди да изменим на нашите богове – не можех да съм сигурен за коя говори. За адюнктата? – Погледна Кругава. – Или за собствения ни Смъртен меч? Беше трудно, виждате ли, защото неприязънта му към мен се оказа пречка. Както и фактът, че умираше пред очите ми.

– Казваш истината – отрони удивена Кругава.

– Смъртен меч, не мислете, че не обичам моите братя и сестри. Не мислете, че бих застанал тук и да лъжа. Аз съм Щитът-наковалня и въпреки всички съмнения на дестраянт Рун’Турвиан – въпреки всички твои съмнения, Кругава – се придържам към своя дълг. Ние сме разделени, да. Но това, което ни разделя, е толкова основно, че ако се изрази с думи, ще прозвучи нелепо. На страната на адюнктата на нас ни се предлага място сред смъртните, сред хората – дефектни, слаби, несигурни в каузата си. На другата страна е заветът на вярата ни. Вълците на Зимата, Вълците на войната. Господарят и Господарката на Крепостта на звяра. И в тази вяра избираме да застанем до зверовете. Посвещаваме мечовете си на тяхната свобода, на тяхното право да живеят, да споделят този и всеки друг свят. Въпросът – толкова нелеп – е следният: трябва ли да бъдем хора, или трябва да сме убийци на човешкото? И ако е второто, тогава какво ще стане с нас в случай, че победим? В случай, че по някакъв начин поведем въстание на дивите зверове и така унищожим и последния човек на този свят? Трябва ли след това да се хвърлим върху собствените си мечове?

Погледна Кругава в очите.

– Рун’Турвиан беше прав. Ще има измяна. Всъщност, като изберем едната страна, не можем да не изменим на другата. Смъртен меч, ти положи меча си пред адюнктата. Но много преди този миг си врекла същото това оръжие на нашите богове. Колкото и здраво да е изкован един меч, никое оръжие не може задълго да понесе противоположни налягания. Отслабва. Строшава се. Никое оръжие никога не е свързвало разделеното и щом го извадиш, мечът може само да реже. Въпреки всички качества на желязото, Смъртен меч, ние сме плът и кръв. Какво ни очаква, Кругава? По кой път ще ни поведеш? Ще бъде ли към личната ти слава, там, редом до адюнктата? Или ще е в името на боговете, на които сме се заклели да служим?

Тя сякаш бе загубила дар слово.

„Качеството на желязото, жено, е, че когато удари, удря вярно!“ Той се обърна към множеството.