САКАТИЯТ БОГ

Братята и сестрите при шатрата бяха спрели работата си. Други се стичаха, за да станат свидетели на сблъсъка. „Вижте се всички! Знаехте, че това предстои!“ Сърцето на Танакалаян затуптя силно.

Кругава беше пребледняла.

– Какво имате предвид, Щит-наковалня? – Гласът й бе стържещ. – В името на живота ви, обяснете.

О, как беше копнял за този миг, как си беше представял тази сцена, когато Щитът-наковалня се изправя лице в лице срещу Кругава. Засвидетелстван и запомнен. Точно тази сцена! И в ума си беше изричал всичко, което щеше да каже сега, с твърд и дързък глас, здрав и непоклатим пред гнева на тази тиранка. Бавно си пое дъх, изгледа разтрепераната от ярост Кругава и не трепна.

– Адюнкта Тавори е обикновена жена. Смъртна жена и нищо повече. Не е в правото ви да й предлагате службата си. Ние сме Децата на Вълците, а не на тази проклета жена! А виждате ли какво стана сега? Тя определя посоката ни и това се забива в самото сърце на нашата вяра!

– Падналия бог…

– Гуглата да го вземе Падналия бог! „Когато бедеринът е ранен и слаб, вълците ще връхлетят!“ Така е писано! В името на нашите богове, Смъртен меч, той би трябвало да умре от нашата ръка! Но да оставим всичко това – нима си въобразявате, че Тавори дава и пет пари за нашата вяра? Коленичи ли тя пред Вълците? Не.

– Вървим към последната война, сър, и тази война ни иска. Нас, перишите. Сивите шлемове. Без нас не може да има последна война! И няма да търпя…

– Последна война? Стига глупости. Няма такова нещо като последна война! Когато падне последният човек, когато последният бог издиша сетния си дъх, лешоядите ще вкопчат челюсти един в друг над труповете. Няма никакъв край – на нищо, безумна, суетна глупачко! Всичко това стана, за да застанеш ти, да, тъкмо ти, над грамада от трупове с меча си, червен като залеза. Всичко това стана заради Кругава и нейните безумни мечти за слава! – Махна яростно към струпалите се около тях войници. – И ако трябва всички да умрем заради твоя скъпоценен бляскав миг, какво пък, не е ли Щитът-наковалня този, който стои готов да прегърне душите?

– Това е твоята роля!

– Да благословя съзнателното убийство на нашите братя и сестри? Искаш да осветя жертвата им?

Лявата й ръка беше на дръжката на меча, оръжието бе наполовина извадено. От бяла беше станала яркочервена. „Безумният гняв почти я е завладял. Всеки момент ще ме убие. Кълна се във Вълците, вижте я само!“

– Щитът-наковалня, сър, няма право да оспорва…

– Ще ни благословя, Смъртен меч, в името на справедлива кауза. Направете каузата си справедлива. Умолявам ви, пред всички тези свидетели – пред нашите братя и сестри – направете тази кауза справедлива!

Мечът изстърга. Желязото потъна надолу и се скри в ножницата. Огньовете в очите й изведнъж помръкнаха.

– Значи сме разделени – каза тя. – Разкъсани сме. Кризата, от която се боях, най-после ни сполетя. Адюнктата спомена за измяна. – Студените и очи обходиха тълпата. – Деца мои, какво ни сполетя?

Капитан Икарл, един от последните ветерани сред Сивите мечове, проговори:

– Смъртен меч. Двете страни на един спор може да направят сложното просто, когато съвсем не е просто. Трети глас би могъл да предложи разум и дори мъдрост. Трябва да провъзгласим дестраянт. Мост, който да свърже това разделение, да заздрави тази рана.

– Сър, огласявате ли съмнението на мнозина? Оспорват ли моите братя и сестри водачеството ми?

Той поклати глава, но не се разбра в отрицание на какво.

– Смъртен меч, ние сме заклети на Вълците на Зимата – но без дестраянт не можем да стигнем до тях. Откъснати сме от боговете и затова страдаме. Кругава, дъще на Накалат, не виждате ли как страдаме?

Стъписана, с помръкнали очи, тя отново погледна Танакалаян.

– Щит-наковалня, предлагате ли да предадем адюнкта Тавори?

И ето, че беше разголено. Най-после. Той повиши глас, като се постара да остане спокоен и твърд, без да издава триумфа си.

– Вълците вият в името на войната. Нашият култ е роден в отечеството ни, в жестокия леден дъх на зимата. Дойдохме, за да почетем и уважим зверовете на дивото, вълците, които споделиха планинските твърдини и тъмните лесове с нашата раса. Въпреки че в ранните си дни преследвахме същите тези зверове. Разбирахме ги – или поне така искахме да вярваме…

– Тези думи са ненужни…

– Не, Смъртен меч. Нужни са. Всъщност те са жизненоважни. – Погледна другите – всички вече се бяха събрали, смълчано множество. „Пет хиляди. Всички братя и сестри. Вие ме чувате. Вие ще ме чуете. Трябва да ме чуете.“ – Оказваме се разделени, но тази криза настъпваше и ние трябва да й устоим. Тук. Сега. Братя и сестри, гледали сме в очите на звяра – избраното от нас диво – и в дръзката си самоувереност ги провъзгласихме за наши братя, наши сестри, наши ближни.

Завикаха гласове – гневни и груби в отрицанието си. Танакалаян вдигна ръце и ги задържа високо, докато тишината се върна.