САКАТИЯТ БОГ

Бяха спрели. Тя го гледаше и очите й бяха пълни с тъга.

– Той зове ли те? – прошепна Араникт. – Моли ли те за близостта ти, Брис?

Брис примига и поклати глава.

– Не знам. Той… ме очаква. Виждам светлината на фенера, виждам сянката му. Всичко е като от мит, заклинание. Чака ли душите на удавените? Като че ли трябва да е така. Когато затъваме, когато губим усета кое е горе и кое долу – не се ли случва често това, когато някой се дави? И виждаме светлина в сумрака, и вярваме, че натам е повърхността. Но вместо това… неговият фенер ни зове. Надолу и надолу…

– Брис, какво трябва да направиш?

– Има един глас вътре в мен – каза той хрипливо, гърлото му изведнъж бе пресъхнало. – Всичко, което са взели моретата – боговете и смъртните – всички… Незасвидетелствани. – Вдигна глава и се взря в широко отворените й очи. – Обвързан съм също като адюнктата, също като нея нещо ме тласка към… нещо. Бях ли възкресен, за да съм брат на крал? Командир на армии? Дали съм тук в отговор на братова скръб, на съжаление, че нещата не са като някога? Тук ли съм, за да изпитам отново какво е да си човек, да си жив? Не. Има нещо повече, обич моя. Нещо повече.

Тя се пресегна и го погали по бузата.

– Трябва ли да те изгубя, Брис?

„Не знам.“

Араникт като че ли видя отговора му, макар и неизречен, защото се притисна в него и той я прегърна с една ръка.

„Скъп глас. Скъпо нещо, което чака в мен – думите не могат да променят светове. Никога не са могли. Би ли разбунил хиляда души? Милион? Да разриташ калта и да я понесат безумните течения? За да се утаи отново, някъде другаде?“

„Сянката ти, приятелю, я чувствам като своя собствена.“

„Светлината ти, тъй треперлива, тъй смътна – всички блуждаем в тъмното, от мига на раждането до мига на смъртта. Но ти мечтаеш да ни намериш, защото като всеки от нас си сам. Има нещо повече. Трябва да има нещо повече.“

„В името на всичката любов в жилите ми, моля те, трябва да има повече.“

– Не ме поучавайте, сър, в заветите на нашата вяра.

Толкова много беше отдадено на мълчанието, сякаш бе драгоценно хранилище, съкровищница, която би могла да преобрази всичко, което е побрала, и да превърне страховете в множество храбри добродетели. „Но тези страхове са непроменени.“ Щит-наковалня Танакалаян стоеше пред Кругава. Звуците на пет хиляди братя и сестри, вдигащи лагера, ги обкръжаваха.

Под дрехите му се стичаше пот. Можеше да помирише собственото си тяло, остра и лютива миризма от вълнената подплата под ризницата. Дневният поход бе натежал на раменете му. Очите го сърбяха, устата му бе пресъхнала.

Беше ли готов за този момент? Не можеше да е сигурен – имаше си своите страхове, с които трябваше да се справи, в края на краищата. „Но пък колко дълго още трябва да чакам? И кой момент от всички мога да преценя като най-безопасния? Дъха преди бойния вик? Едва ли.“

„Ще го направя сега и дано всички, които гледат, разберат – дълго време мина, докато дойде, и мълчанието, което ме обкръжава, не е моето – тя ме доведе до това. Ще ни натика всички до ръба на пропастта, в цепнатините на камъка.“

„Желязо, кои са твоите добродетели? Наточеното острие целува и искри се пръскат на дъжд. Кръв се стича по жлеба и капе по белия сняг. Така бележиш всяка своя диря.“ Танакалаян извърна очи. Наоколо вреше и кипеше, вдигаха се палатки, валма дим се къдреха, понесени от вятъра.

– Без дестраянт – рече той – няма да знаем съдбата им. – И я изгледа с присвити очи.

Смъртен меч Кругава гледаше към седемте братя и сестри, които сглобяваха командната й шатра. Яките й ръце, скръстени над гърдите, бяха потъмнели до бронз, цвят, който изглеждаше също толкова прашен като голата земя около тях. Слънцето беше избелило кичурите коса, измъкнали се изпод шлема й, и те се развяваха под горещия вятър като паяжина. И да носеше рани от преговорите с адюнктата, нямаше да ги издаде.

– Сър – заговори тя, – командир Ерекала не е от нерешителните. Точно затова го избирам да командва флота. Внушавате колебливост и смятате, че точно това е моментът за подобни неща – след като толкова много бе подложено на изпитание.

„Но Рун’Турвиан провидя какво предстои, глупачко! Ще изменим на клетвата си. И не виждам изход.“

– Смъртен меч – почна той, като се мъчеше да сдържи гнева си, – ние сме се заклели на Вълците на Зимата. В желязото си оголваме зъбите на войната.

– И наистина ще има война, Щит-наковалня – изсумтя тя.

„Когато застана пред адюнктата, когато заяви, че ще служиш на нея и само на нея, славата на онзи миг те изкуси, нали? Лудост!“

– Нямаше как да знаем какво възнамерява адюнктата. Нямаше как да знаем, че така ще ни подведе…

– Сър, трябва ли да ви порицая?

Танакалаян сви устни, изправи рамене и заяви:

– Смъртен меч, аз съм Щитът-наковалня на Сивите шлемове на Периш…

– Ти си глупак, Танакалаян. Всъщност ти си поводът за най-голямото ми съжаление.

Този път нямаше да отстъпи пред високомерието й. Нямаше да се отдръпне унизен и пребит.

– А вие, Смъртен меч, стоите пред мен като най-голямата заплаха, която са познавали Сивите мечове.